Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

Беше решила да отиде направо при Джъд и възнамеряваше да спази поне това обещание. Когато мина покрай собствения си дом забеляза, че комбито не е на алеята. Може би беше в гаража, но въпреки всичко къщата изглеждаше задрямала и пуста. Нищо не й подсказваше, че Луис си е у дома.

Рейчъл паркира зад пикапа на Джъд, излезе от колата и предпазливо се огледа. Тревата беше покрита с капчици роса, които проблясваха под първите лъчи на слънцето. Отнякъде се дочу чуруликане на птичка, което моментално затихна. Преди много години, в детството си, тя понякога се събуждаше призори, без да й предстои някакво задължение — в подобни случаи винаги се чувстваше самотна, но с приповдигнат дух — усещайки се някак си пречистена и съвършена. Но тази сутрин не изпита подобни чувства. Измъчваше я безпокойство, което не можеше изцяло да отдаде на прекараните под напрежение двайсет и четири часа, както и на скорошната загуба.

Тя се изкачи по стъпалата, водещи към верандата и дръпна летящата врата — възнамеряваше да използва старомодния звънец на външната врата. Беше очарована от него още първи път, когато двамата с Луис бяха дошли у Крендъл. Гостът трябваше да завърти бутона по посока на часовниковата стрелка и тогава се чуваше мелодичен звън, който напомняше отдавна минали времена.

Рейчъл протегна ръка към бутона, но очите й попаднаха върху изтривалката и тя смръщи вежди. Върху нея имаше кални стъпки. Тя се огледа и забеляза, че водят от летящата към външната врата. Стъпките бяха малки, но всичко личеше, че са оставени от краката на дете. Внезапно й хрумна, че е прекарала цялата нощ в пътуване, но не е забелязала да падне нито капка дъжд. Силният вятър бе разсеял дори характерната за утринните часове мъгла.

Остана втренчена в следите дълго — дори прекалено дълго — сетне с усилие на волята отново посегна към звънеца. Опита се да завърти бутона, сетне отпусна ръка.

„Напразно се опасявам — каза си тя. — Страхувам се от звъна, който ще наруши странната тишина. Джъд навярно е задрямал и ще го стресна…“

Но не от това се боеше тя. Чувстваше се нервна и странно неспокойна от мига, в който установи, че не може да държи очите си отворени, но сега, при вида на малките стъпки, страх прониза сърцето й. Бяха големи колкото…

Тя се опита да изтласка от ума си ужасяващата мисъл, но беше прекалено уморена и реакциите й бяха забавени.

… колкото краката на Гейдж!

О, престани, няма ли да престанеш?

Рейчъл протегна ръка и завъртя копчето на звънеца.

Звукът му бе още по-силен отпреди, но този път не й се стори мелодичен — напомни й дрезгав, задавен вик сред тишината. Тя отскочи назад и нервно се изсмя, а от гърлото й се изтръгна звук, подобен на нервен и нерадостен смях. Ослуша се в очакване да чуе стъпките на Джъд, но къщата тънеше в дълбока тишина. Точно се питаше дали ще има смелост още веднъж да завърти металния бутон във формата на пеперуда, когато дочу някакъв звук зад вратата — звук, какъвто изобщо не си бе представяла дори в най-налудничавите си фантазии.

Мяу!… Мяу… Мяу!

— Чърч? — стреснато и озадачено промълви тя. Приближи се до вратата и се опита да надникне вътре, но не успя — бялото перденце избродирано собственоръчно от Норма, покриваше цялото стъкло.

— Чърч, ти ли си? Мяу!

Рейчъл натисна дръжката и откри, че вратата е отключена. Чърч седеше в средата на входния коридор, увил опашка около лапите си.Козината му беше покрита с тъмни петна. „Сигурно е кал“ — помисли си Рейчъл, после забеляза червеникави капчици по мустаците на котарака.

Чърч вдигна едната си лапа и започна да я ближе, без да изпуска от погледа си Рейчъл.

— Джъд? — извика тя — наистина изплашена. Сетне прекрачи прага.

Не чу отговор. Къщата тънеше в мълчание.

Рейчъл се опита да разсъждава рационално, но внезапно образът на Зелда изникна в съзнанието й и то сякаш се парализира. Спомни си как ръцете на сестра й бяха извити като нокти на граблива птица; как, когато бе вбесена удряше главата си в стената — на това място тапетите бяха разкъсани, а мазилката — изронена. Каза си, че сега не е време да мисли за сестра си. Джъд може би е ранен, може би е паднал все пак е възрастен човек.

„Ето за какво трябва да мислиш, не за кошмарите от детството си, в които виждаш как отваряш вратата на гардероба, от който изскача Зелда с кошмарна усмивка върху посинялото си лице или че влизаш във ваната, а очите на Зелда те дебнат от каналчето или пък сънищата, в които Зелда се крие в мазето зад пещта за парното отопление…“