Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

Преди няколко месеца й се откри възможност да надзърне в тайната история на света — свят, който не се обясняваше от учебниците, по които бе учила в училище, нито от науката, която бе основата на личната й вяра. Беше срещнала първия си сангвинист — живо доказателство, че чудовища съществуват и че отдаването на Църквата може да ги опитоми.

Въпреки това голяма част от нея си остана все така скептична, все така съмняваща се във всичко. Макар да бе приела съществуването на стригои, това стана едва след като беше срещнала един от тях, бе видяла свирепостта му и бе изпитала острите му зъби. Вярваше само на онова, което можеше да провери лично, и именно затова бе настояла на този план.

Маргарет прибра русата си коса на опашка, както обикновено я носеше Ерин. Под одеждите си монахинята вече бе облякла старите джинси и една бяла памучна риза на Ерин. От разстояние спокойно можеше да мине за нея.

„Или поне се надявам да мине.“

Двете се обърнаха към Кристиан за окончателното му одобрение. Той вдигна палец, след което се наведе и прошепна в ухото на Ерин:

— Ерин, опасността е съвсем истинска. Каниш се да навлезеш в забранена територия. Ако те пипнат…

— Знам — каза тя.

Той й подаде сгъната карта и ключ. Тя посегна да ги вземе, но Кристиан не ги пусна.

— Готов съм да дойда с теб — каза той, гледаше я загрижено. — Само кажи.

— Само че не можеш — възрази тя. — Знаеш го.

Погледна Маргарет. Ако искаха планът да успее, Кристиан трябваше да остане в библиотеката. Той бе назначен за телохранител на Ерин. При това напълно основателно. Напоследък атаките на стригои из цял Рим бяха зачестили. Нещо бе накарало чудовищата да се размърдат. И не само тук. Новините от цял свят показваха нарушаване на равновесието между светлината и мрака.

„Но какво го причинява?“

Ерин си имаше своите подозрения, но се нуждаеше от потвърждение, преди да ги сподели, и това престъпване на границите можеше да й даде отговорите, които й трябваха.

— Внимавай — каза Кристиан и най-сетне пусна картата и ключа. После хвана Маргарет за ръка и й помогна да се изправи. Надяваха се, че всички ще приемат, че блондинката до него е Ерин, и че никой няма да забележи отсъствието й.

— Кръвта — прошепна Ерин. Нуждаеше се от нея толкова, колкото и от ключа.

Кристиан кимна незабележимо и измъкна стъкленица, съдържаща няколко милилитра от собствената му черна кръв. Ерин прибра студения съд в другия си джоб, до малкото фенерче.

Кристиан докосна кръста на гърдите си и прошепна:

— Спипай ги.

И поведе сестра Маргарет към масата, на която Ерин беше оставила раницата и бележника си. Ерин впери поглед в раницата. Никак не й се искаше да я зарязва. Вътре в нея, затворен в специална кутия, се намираше том, по-ценен от всички древни томове, пазени в тайните архиви на Ватикана.

В кутията се намираше Кървавото евангелие.

Книгата с пророчества, написана от Христос със собствената му свята кръв. Само няколко страници от нея се бяха разкрили. Ерин си представи огнените редове, оживели на древните празни листа. Строфи от загадъчни пророчества. Някои вече бяха разчетени; други си оставаха загадка, която тепърва трябваше да се разреши. Но още по-интригуващи бяха стотиците празни страници, които все още не бяха показали скритото си съдържание. Носеше се слух, че тези изгубени тайни може би съдържат цялото познание за вселената, за Бог, за смисъла на битието и за това какво има отвъд него.

Устата й пресъхна само при мисълта, че може да остави подобен извор на познание. Гордостта също я гъделичкаше, тъй като тя знаеше, че това познание е предназначено за нея. В пустинята на Египет книгата се беше свързала с нея. Думите й можеха да бъдат прочетени само ако тя държеше тома в ръцете си. Затова до този момент го беше носила със себе си навсякъде и никога не го бе изпускала от поглед.

Но сега трябваше да го направи.

Монахините не носеха раници, така че ако искаше маскировката да проработи, трябваше да остави безценния том на вещите грижи на Кристиан.

„И колкото по-бързо приключа с това, толкова по-скоро ще се върна.“

Това я накара да се изправи. Трябваше да измине голямо разстояние и ако не се върнеше до вечерта, когато затваряха библиотеката, щяха да ги хванат. Пропъди тази тревожна мисъл и наведе глава, за да не виждат лицето й. Пое дълбоко дъх и пристъпи иззад каталога в изпълнената с тихо мърморене читалня.

Никой не й обърна особено внимание, докато вървеше бавно към изхода. Заповяда си да запази спокойствие. Сетивата на сангвинистите бяха така чувствителни, че можеха да доловят ударите на човешко сърце. И можеха да се зачудят защо сърцето на сестра, вървяща в спокойната библиотека, препуска като обезумяло.