Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

Думите зазвучаха отново в ума му.

— От всички смъртни теб единствено намирам за достоен.

Джон се изправи и пристъпи към кръга, но кракът му докосна протегнатата ръка на Вацлав. Той спря, внезапно осъзнал колко е недостоен да гледа такава слава.

„Убих невинен човек.“

Мислената му изповед беше чута.

— Величието има своята цена — увери го гласът. — Малцина са готови да я платят. Ти не си като другите, Джон Дий.

Джон потрепери от тези думи, особено от последните две.

„Името ми е известно, бе изречено от ангел.“

Колебаеше се между гордост и страх, стаята се въртеше около него, сякаш беше пиян. Свещта се изплъзна от пръстите му. Все още запалена, тя се изтъркаля в кръга и мина през портала, за да хвърли светлината си върху онова, което бе скрито от другата страна.

Джон зяпна невероятно великолепната фигура, седнала на блестящ абаносов трон. Светлината на свещта се отразяваше от очи като черно масло на лице със сурова красота, сякаш издялано от оникс. Прекрасната глава бе увенчана със счупена корона от почерняло сребро, с назъбени ръбове, подобни на рога. Зад широките рамене се издигаха могъщи криле, перата им бяха черни и лъскави като перата на гарван. Крилете се извиваха високо, закривайки голата фигура в прегръдката си.

Фигурата се размърда напред, наведе се и раздвижи потъмнелите сребърни вериги, които оковаваха съвършената й форма и я държаха за трона.

Джон разбра кого вижда.

— Ти не си ангел — прошепна той.

— Съм… и винаги съм бил. — Макар че гласът изпълваше главата му, устните на фигурата не помръдваха. — Твоите думи ме призоваха. Какво друго бих могъл да съм?

Съмнението се прокрадна в гърдите на Джон и болката се засили. Беше сгрешил. Чернилката не беше призовала светлина — а мрак.

Докато се взираше с ужас, една брънка от веригата, приковаваща фигурата, се скъса. Среброто блесна ярко на ръба. Създанието беше свободно.

Гледката изтръгна Джон от унеса му. Той политна назад от кръга и се запрепъва към прозореца. Не биваше да позволи на това създание на мрака да влезе в този свят.

— Стой…

Едносричната команда прониза главата му като пламтящо копие. Джон не можеше да мисли, едва се движеше, но се насили да продължи напред. С ръце като хищни нокти сграбчи плътната завеса и задърпа с последните остатъци от силите си.

Кадифето се разкъса.

Слънчевата светлина изпълни стаята и освети камбаната, писалището, кръга и най-сетне портала от мрак. Зад него се разнесе пронизителен писък, от който главата на Джон едва не се пръсна.

Беше твърде много.

Но достатъчно.

Докато Джон Дий се свличаше на пода, последното, което видя, бе как мракът отново бяга от слънчевата светлина и се оттегля в скривалището си в скъпоценния камък. Отправи една последна молитва към света, който напускаше.

„Дано никой да не намери прокълнатия камък…“

По пладне стражите разбиха вратата на лабораторията. И се проснаха по очи в коридора, когато се появи забързаният император.

— Не вдигайте очи от пода — нареди той.

Стражите се подчиниха безпрекословно.

Император Рудолф II мина покрай тях, влезе в стаята и погледна пентаграма, локвичките восък и двете тела на пода — на алхимика и на младия му чирак.

Рудолф знаеше какво означава смъртта им.

Джон Дий се беше провалил.

Без да поглежда за втори път труповете, Рудолф пристъпи в мистичния кръг и взе безценния диамант. Чернилката трепереше с омраза в зелената като пролетно листо сърцевина. Студена ярост се излъчваше от камъка и се мъчеше да се добере до ума на Рудолф, но това беше всичко, на което бе способна. Каквото и да бе сторил, Дий бе успял да затвори злото.

Като държеше яркия камък на слънце, Рудолф запуши отвора с парченцето кост, което лежеше захвърлено в края на писалището, прозрачно като снежинка, но въпреки това невероятно могъщо. Запали свещ и запечата отвора с восък.

След като приключи, седна в очукания стол. С внимателни движения уви сияйния зелен камък и чернилката в нов промазан плат. След това стегна връвта и потопи вързопа в котлето стопен восък, което Дий винаги държеше до камината. Остана така известно време, за да е сигурен, че восъкът е запечатал всичко.

Погледна към мъжете в коридора. Всички продължаваха да лежат по корем, с притиснати в пода лица. След като се увери, че не го наблюдават, Рудолф отвори тайното скривалище над камината и напъха в него противния предмет. Прошепна на езика на Енох бърза молитва за закрила и затвори тайната врата.