Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

Без да обръща внимание на страха на пленника си, Джон впери поглед в сърцевината на диаманта, където се кълбеше мастилена чернота: пълзеше като смес от дим и масло, като живо същество, уловено в диаманта като създанието в камбаната.

„И слава богу.“

Докосна с пръст ледения скъпоценен камък. Според легендата той бил открит в дълбока мина в Далечния изток. Като за всички велики скъпоценни камъни, за този се мълвеше, че носи проклятие. Мъже бяха убивали, за да го притежават, и бяха умирали малко след като бе попадал в ръцете им. По-малки диаманти, добити от същата жила, красяха короните на далечни владетели, но този не беше използван за подобни суетни цели.

Джон Дий внимателно вдигна зеления диамант. Бяха минали десетилетия, откакто бе наредил да го издълбаят. Двама бижутери бяха изгубили зрението си, докато работеха с миниатюрните си диамантени бургии, за да създадат кухината в яркозелената сърцевина. В нея беше поставено парченце кост, толкова тънка, че бе почти прозрачна. Кост, донесена от една йерусалимска гробница преди повече от хиляда години — последната непокътната частица от Иисус Христос.

Или поне така се твърдеше.

Джон се закашля. Металическият привкус на кръв напълни устата му и той се изплю в дървената кофа, която държеше до писалището. Болестта, която го ядеше отвътре, напоследък почти не му даваше покой. Помъчи се да си поеме въздух и се запита дали този път няма да се задуши. Гърдите му свиреха като пробито духало.

Чукане на вратата го сепна и камъкът се изплъзна от пръстите му и падна на дървения под. Джон ахна и се хвърли да спаси зеленото съкровище.

Камъкът падна, но не се счупи.

Болка прониза сърцето и лявата ръка на Джон. Той се удари силно в крака на писалището. Една стъкленица с жълта течност падна и се счупи с трясък и по дъските се пръснаха парчета стъкло. От постланата на пода меча кожа се надигнаха струйки дим.

— Господарю Дий! — обади се младежки глас от другата страна на вратата. — Добре ли сте?

Ключалката изщрака и вратата се отвори.

— Стой… — с мъка изхриптя Джон. — Стой настрана, Вацлав.

Но младежът вече се беше втурнал вътре да помогне на господаря си. Вдигна го от пода.

— Призля ли ви?

Дори най-изкусните алхимици в двора на император Рудолф бяха безсилни пред болестта на Джон и сега той се мъчеше да си поеме въздух, поддържан от момчето. Най-сетне кашлицата отмина. Но острата болка в гърдите, която обикновено затихваше, този път остана.

Младият чирак докосна потното му чело с нежните си пръсти.

— Будували сте цяла нощ. Леглото ви беше недокоснато, когато дойдох сутринта. Дойдох да проверя… — Гласът му замря, когато той погледна към камбаната… и видя затворената вътре твар. Гледката изобщо не беше предназначена за младите му невинни очи.

Вацлав ахна от изненада и ужас.

Тварта опря длан върху стъклото, взираше се жадно в момчето. Нокътят й задраска по прозрачната повърхност. Не се беше хранила от дни.

Погледът на Вацлав се плъзна по тялото й. Вълнистата руса коса падаше върху заоблените й рамене и се спускаше по голите й гърди. Можеше да мине почти за красива, но на слабата светлина от завесите дебелото стъкло придаваше на снежнобялата й кожа зеленикав оттенък, сякаш вече беше започнала да се разлага.

Вацлав се обърна към Джон.

— Господарю?

Младият чирак беше постъпил на служба при него като умно осемгодишно момче. Джон го беше гледал как израства и става млад мъж с ярко бъдеще, умел в приготвянето на еликсири и дестилиране на масла.

Джон го обичаше, сякаш бе един от собствените му синове.

Въпреки това без никакво колебание вдигна острия нож и му преряза гърлото.

Вацлав се хвана за шията и го погледна невярващо. Кръвта бликна между пръстите му и закапа на пода. Той се свлече на колене, мъчеше се да задържи с шепи изтичащия си живот.

Създанието в камбаната се хвърли към стъклото с такава сила, че тежкият железен постамент се разклати.

„Надушваш кръвта ли? Това ли те възбужда толкова?“

Джон се наведе и взе падналия зелен камък. Вдигна го към светлината, за да провери печата. Чернотата пълзеше вътре, сякаш търсеше някаква пукнатина, но нямаше как да излезе. Джон се прекръсти и благодари на Всевишния. Диамантът бе останал непокътнат.

Остави камъка на слънце и клекна до Вацлав. Нежно махна един къдрав кичур от лицето на младежа.

Бледите устни на Вацлав мърдаха, а гърлото му гъргореше.

— Прости ми — прошепна Джон.