Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

Отвори кожената си кесия и пусна черното камъче в нея. То се чукна в две други — всичко, което беше намерил днес. Капките вече бяха по-малки и по-трудни за откриване. Задачата му беше почти изпълнена.

Въздъхна и се загледа към пустите пясъци.

„Бих могъл да остана… да направя тази пустиня свой дом.“

В лагера го очакваше буренце осветено вино. Не се нуждаеше от нищо друго. Бернар бе пратил вест, че трябва да работи по-усърдно, защото е нужен в Рим. Затова той с неохота се бе подчинил, макар че не му се искаше назначението му да приключва.

За първи път от векове чувстваше покой. Преди няколко месеца бе изкупил най-големия си грях, когато бе възстановил изгубената душа на някогашната си любима и я бе превърнал от стригой отново в човешко същество. Разбира се, Елизабета — или Елизабет , както предпочиташе да я наричат сега — не му беше благодарила. Тъкмо обратното, беше го проклела, че й е върнал смъртността, но Рун не се нуждаеше от благодарността й. Той търсеше изкупление и го беше намерил векове след като бе оставил всякаква надежда.

Докато се изправяше, до ушите му достигна някакво далечно мяучене. Опита се да го игнорира, докато грижливо връзваше кожената кесия и прибираше инструментите си. Но звукът продължаваше да достига настоятелно до него, жален и изпълнен с болка.

„Просто някакво пустинно създание…“

Тръгна нагоре към лагера си, но звукът го последва, дереше слуха му, разкъсваше чувството му за покой. Беше пронизителен, като на страдаща котка. В гърдите му се надигна раздразнение — и малко любопитство.

„Какво е това?“

Стигна малкия си лагер и започна да обмисля как да прибере палатката и да заличи всички следи от пребиваването си тук.

Мислите му обаче не пропъдиха писъка в ушите му. Беше като стържене на суха клонка по прозорец на спалня. Колкото повече се опитваш да не му обръщаш внимание и да заспиш, толкова по-силен става.

Оставаше му най-много още една самотна нощ в пустинята. Ако не направеше нещо с мяученето, щеше да се прости с последните няколко момента на покой.

Погледна в посока на звука, направи една крачка, после втора. Преди да се усети, вече тичаше по нажежения пясък, летеше над дюните. Докато приближаваше, звукът ставаше все по-силен и го привличаше неудържимо. Част от него разпозна нещо неестествено в начина, по който го привличаше този лов, но въпреки това продължи да тича все по-бързо.

Накрая забеляза източника в далечината. Звукът идваше откъм една акация, хвърляща дълга сянка. Пустинното дърво явно беше намерило някакъв подземен източник на вода и яките му корени се бореха за оцеляване в тази суха земя. Трънливият ствол бе наклонен на една страна, свидетелство за неуморните ветрове.

Много преди да стигне дървото усети противна воня. Макар да приближаваше откъм вятъра, миризмата беше позната и бележеше присъствието на животно, превърнато от кръвта на стригой в нещо чудовищно.

Бласфемари 7 7 От англ. — нечисто, скверно създание. — Б.пр. .

Дали опетнената му кръв го беше привлякла така неудържимо през пустинята? Дали злото й не достигаше до вече изострените му сетива, наточени от седмиците ровене в пясъка за онези зли капки? Забави достатъчно, за да извади ножовете от ножниците на китките си. Слънчевата светлина се отрази от сребърните остриета — древните карамбити, извити като нокът на леопард. Щеше да има нужда от такива нокти за онова, което го очакваше. Вече можеше да познае миризмата на жертвата си — лъв бласфемари.

Заобиколи дървото отдалеч. Затърси в сенките, докато не забеляза златистата козина, почти напълно скрита в гъсталака. В естествената си форма лъвицата сигурно се бе отличавала със зашеметяваща красота. Дори като опетнено създание великолепието й не можеше да се отрече. Покварата я беше дарила с яки мускули, а козината й бе станала гъста като кадифе. Дори главата й, отпусната върху предните лапи, разкриваше интелигентността й.

Въпреки това всеки слаб удар на сърцето й показваше, че е болна.

Когато приближи, Рун забеляза черната засъхнала кръв по рамото й. Широка ивица козина по хълбока й сякаш бе изгорена.

Можеше да се досети за произхода на лъвицата — и на раните й. Представи си ордите бласфемари, които съпровождаха армията на Юда по време на битката миналата зима. Имаше чакали, хиени и няколко лъва. Рун бе сметнал, че зверовете са били пропъдени или убити наред с отрядите стригои в края на сблъсъка, когато ангелският огън помете пясъците.