Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

Нямаше заплаха. Рун въздъхна и отпусна ръка. Прибра ножа в ножницата на китката си, пристъпи напред и се отпусна на коляно.

— Ела, мъничкият ми.

После бавно се пресегна, а лъвчето се приближи на комично големите за тялото му лапи. Щом сангвинистът докосна топлата козина, малкото създание замърка. Меката глава побутна отворената длан, твърди мустаци погъделичкаха студената му кожа.

Рун почеса лъвчето под брадичката и мъркането се засили.

Той погледна изгарящото слънце. Лъвчето сякаш не го забелязваше, светлината не му причиняваше нищо.

„Странно.“

Рун внимателно повдигна лъвчето и го подуши — мляко, акациеви листа и мускусна миризма на малко животно.

Нито намек за бласфемари.

Влажните очи се взираха в него. Ирисът бе карамеленокафяв, обрамчен с тънка златна ивица.

„Обикновени очи.“

Седна и се замисли върху загадката. Лъвчето се настани в скута му, докато той разсеяно галеше кадифената му брадичка със здравата си ръка. Лъвчето замърка, зарови нос в коляното на Рун, размърда се и започна да ближе кръвта, просмукала се в панталоните му от ранената китка.

— Не — скара му се той, избута малката главица и започна да се изправя.

Слънчевата светлина се отрази от сребърната манерка, привързана към крака му, и проблесна. Лъвчето скочи към нея, закачи с нокът ремъка, който държеше манерката с осветено вино на мястото й, и задъвка кожата.

— Спри!

Макар че лъвчето явно само си играеше, Рун разкара упоритото животинче от крака си и нагласи манерката. Даде си сметка, че от вчера не е пил и капка вино. Може би тази слабост го бе накарала да се отнесе така меко към създанието. Трябваше да се подкрепи, преди да взема решения.

„Трябва да действам от позиция на силата, а не на чувствата.“

Затова разкопча манерката и я вдигна към устните си, но преди да успее да отпие и глътка, лъвчето се изправи на задните си лапи и изби съда от ръката му.

Манерката падна на пясъка и осветеното вино се изля.

Лъвчето се наведе и залочи червената течност. Макар че явно бе обезводнено и търсеше каквато и да било течност, за да утоли жаждата си, Рун се вцепени от страх. Ако в лъвчето имаше дори капка кръв на бласфемари, светото вино щеше да го изпепели на мига.

Задърпа малкото назад. То го изгледа свирепо с изцапана с вино муцуна и Рун я избърса с ръка. На лъвчето като че ли му нямаше нищо. Рун се вгледа по-внимателно в него. За миг беше готов да се закълне, че малките очи засияха с чиста златна светлина.

Лъвчето отново побутна с глава коляното на Рун и когато го погледна пак, очите му бяха все така карамеленокафяви.

Рун разтърка собствените си очи. Явно краткотрайната илюзия се дължеше на някакъв трик на светлината в пустинята.

Въпреки това си оставаше фактът, че малкото бе излязло на светлина и бе пило осветено вино без никакви фатални последици, което доказваше, че не е бласфемари. Може би свещеният огън го беше пощадил, защото животното бе невинно в утробата на майка си. Може би това обясняваше и защо лъвицата е оцеляла — отслабена, но достатъчно силна, за да роди нов живот.

„Щом Бог е спасил този невинен живот, как мога аз да го изоставя?“

Взел решение, Рун уви лъвчето в туниката си и тръгна обратно към лагера си. На сангвинистите им беше забранено да имат бласфемари, но никакъв закон не им пречеше да държат обикновени домашни любимци. Въпреки това, докато вървеше през пустинята с топлото лъвче, което мъркаше на гърдите му, Рун знаеше едно нещо със сигурност.

Това не беше обикновено създание.

17 март, 17:16

Ватиканът

Думите от „Ад“ на Данте зазвучаха в ума на Ерин, докато минаваше през портата, за да влезе в Светилището на ордена: „О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете“ 9 9 Превод К. Величков. — Б.пр. . Според Данте това предупреждение било изписано над входа към ада.

„И би било на мястото си и тук.“

От другата страна имаше факли от тръстикови снопи, поставени на равни интервали на стените. Макар и да пушеха, те осветяваха достатъчно добре дългия коридор и Ерин изключи фенерчето.

Тръгна по коридора. Забеляза, че тук ги няма изящните стенописи, които можеха да се видят в „Свети Петър“. Светилището на ордена беше известно като просто, почти аскетично място. Освен на пушек миришеше на вино и тамян, почти като в църква.

Коридорът свършваше с голяма кръгла зала, която също бе неукрасена.

Но това не означаваше, че бе празна .