Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

Не й бяха останали аргументи да убеждава Рун, нямаше дъх да ги изговори, но умът й продължаваше да работи.

Знаеше, че тази битка се е водила стотици пъти преди. Дори други да успееха да сложат окови на Луцифер, това нямаше да сложи край на борбата.

„Изкованото може да бъде строшено.“

Знаеше, че има само един начин това наистина да приключи.

„Луцифер трябва да бъде опростен.“

Ерин се взираше в Рун, мъчеше се да го накара да види истината на лицето й, да приеме онова, което трябва да се направи.

„Не позволявай смъртта ми да бъде лишена от смисъл. Освободи ме, за да направя онова, което съм длъжна.“

Вместо това Рун нежно докосна челото й със студените си устни. Ерин искаше Джордан да е онзи, който я целува, който я държи в прегръдките си. Но Джордан не можеше да направи онова, което трябваше да се направи. Само Рун можеше.

„Моля те…“

Докато Рун се изправяше и махаше кичур коса от челото й, тя използва последните си сили, за да накара молбата да заблести в угасващите й очи.

По бузите на Рун се стичаха сълзи. Той поклати глава, сякаш наистина четеше мислите й. Тя самата четеше неговите със същата лекота, защото знаеше думите, които го спираха, които не му позволяваха да я лиши от душа: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ 15 15 Марк, 8:36. — Б.пр. .

Опита се да го накара да разбере.

„Не придобивам света… а го спасявам.“

Рун я придърпа още по-плътно до себе си и се вгледа дълбоко в нея. За първи път Ерин забеляза, че очите му не са черни, а тъмнокафяви, с тънки канелени шарки, като кората на секвоя, необичайно живи на бледото му лице.

— Съжалявам — прошепна той.

Устните му леко докоснаха нейните, като полъх на студен вятър от планината.

Победена, Ерин затвори очи.

После устните се плъзнаха към шията й и остри зъби се впиха дълбоко в плътта й.

Малкото останала в нея кръв изтече за един блажен миг.

„Благодаря ти, Рун.“

12:15

Рун много внимаваше, тъй като знаеше, че смъртта е на път да спре сърцето на Ерин. Докато поемаше последните искрици живот от изстиващото й тяло, той игнорира вълната на екстаз и се съсредоточи върху неравномерните удари на сърцето й. Трябваше му достатъчно от кръвта й, за да я превърне, но не толкова, че да я убие.

Моменти по-рано беше видял решимостта в очите й, знанието, сигурността и най-вече любовта, онзи бездънен извор на състрадание в сърцето й — не само към Джордан и не само към него.

Към всички.

За да спаси всички, тя бе готова да жертва себе си.

А нима Христос не беше взел същото решение в Гетсиманската градина и на кръста?

„Как бих могъл да не почета този избор сега?“

Усети как тя се отпуска под него и извади зъбите си от плътта, отдели устните си от кожата й. Впери поглед в нея, все така сгушена в него, жената, която така обичаше.

Поколеба се — знаеше какво трябва да направи, но се ужасяваше от това.

Както заради нея, така и заради себе си.

Тогава чу последния удар на сърцето й, който сякаш настояваше да действа.

Замахна с карамбита си и преряза дълбоко собственото си гърло. Докато тъмната кръв потичаше, той пусна оръжието, подхвана тила й и придърпа устата й към черния извор. Остави кръвта му да се излива между отпуснатите й устни надолу в отвореното гърло. Тя вече не можеше да преглъща сама, но той продължаваше да я държи, чакаше, молеше се.

Погледна нагоре към тъмното небе, към слънцето, което умираше отново, погълнато този път не от луната, а от ужасния дим, който се издигаше от езерото, от самите порти на Ада.

И тогава усети искрица надежда — когато меките устни се свиха около гърлото му и започнаха да пият, увличайки го в алено блаженство.

Въпреки това по лицето му потекоха студени сълзи.

„Какво направих?“

12:16

Ерин се събуди от студената кръв в устата си — имаше вкус на сол и сребро. Поглъщаше сила с всяко всмукване. Потече още кръв и събуди в нея някаква тъмна страст. Пръстите й се вдигнаха да сграбчат косата на Рун, да го придърпат по-близо към нея. Езикът й се пъхна в раната, за да накара кръвта да потече по-силно. Пиеше така, както преди дишаше, на големи глътки, сякаш се беше давила и най-сетне бе излязла на повърхността.

Това беше колкото живот, толкова и смърт.

И екстаз.

Тялото й крещеше за още, ръцете й се вкопчиха по-силно в Рун, сякаш искаше да го придърпа в себе си, да го изцеди целия. Спомни си за миг онзи интимен момент в параклиса, когато го бе окъпала в кръвта си. Той бледнееше пред този ален захлас, когато двамата се превърнаха в едно.