Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

Но усилията му не постигнаха нищо със стотиците, които вече се бяха измъкнали.

Кристиан и София бяха обкръжени от повечето от тях и не можеха да продължат през езерото, за да стигнат до Луцифер. Елизабет още стоеше до синия камък, ранена, но все така защитаваща поста си. От другата страна на езерото Рун бе коленичил до Ерин, която беше още жива, макар че локвата червена кръв около нея му казваше, че не й остава много време. Джордан изгаряше от желание да се втурне при нея, да я прегърне за последен път.

Но дори да успееше да се освободи от изумрудения си затвор, имаше друг противник, който изглеждаше твърдо решен да го спре.

Джордан се обърна с гръб към гранитния стълб. Легион слизаше от скалите към него. Беше заобиколен от отвратителни черни мерзости, като наметало от жива плът. Джордан изстреля последните си куршуми по демона, но при всеки изстрел някоя от сенките скачаше и се хвърляше пред господаря си, посрещайки куршума с тяло.

Останал без муниции, Джордан извади бойния си нож. Пусна безполезния пистолет и се наведе да вземе сабята на монаха — за щастие, той бе паднал вътре в зелената сфера.

— Хайде! — извика Джордан през рева на зверовете. — Ела ми.

Черните очи се спряха върху него.

— Не бързай толкова да умреш, Воине на Човека. Скоро ще бъда при теб.

„Добре… този път съм готов. Няма да ме изненадаш.“

Изгаряше го златна ярост, подхранвана както от ангелската му кръв, така и от жаждата за отмъщение. Докато Легион приближаваше, Джордан вдигна сабята — дълго извито острие с голям нефрит, инкрустиран в ефеса. Застана, разкрачил широко крака, и се приготви да посрещне демона.

Легион също държеше сабя, нещо с отровно на вид черно острие, което блестеше като обсидиан. Не беше от този свят, вероятно бе донесено тук и дарено на демона от някой от ордата му.

Джордан посочи с върха на оръжието си.

— Само двамата — каза той. — Или се страхуваш от някакъв си човек?

— Макар и да си нещо повече от обикновен смъртен, няма да бъда сварен отново неподготвен — отвърна Легион. — Така че да приключваме с това.

Вдигнал високо сабята си, Легион се освободи от чудовищата си и влезе в изумрудената сфера и атакува веднага. Джордан парира — и ръката му изтръпна чак до лакътя. Легион продължи да нанася удари, като бавно принуждаваше Джордан да отстъпи към края на сферата.

„Ако това острие не ме убие, ще го направи зеленият огън.“

Последва бърза серия удари. Стомана и черен кристал звъняха. Легион преминаваше през бариерата и се връщаше, използвайки я като щит — знаеше, че Джордан не може да го последва.

Бърза атака най-сетне проби защитата на Джордан и остави драскотина отстрани на гърдите му. Гореща кръв се просмука в ризата му. Нова серия атаки завърши с дълбока рана в ръката под рамото. Легион отстъпи зад бариерата, като му се усмихваше.

Джордан разбра тежката истина.

„Той си играе с мен.“

Залитна назад, пусна ножа и притисна раната си, като продължаваше да държи сабята.

Легион пристъпи към него, явно готов да го довърши.

Докато демонът пресичаше бариерата, Джордан се хвърли напред с надеждата, че пламъците може да са заслепили противника му за част от секундата. Веднага щом кракът на Легион премина границата, Джордан заби стоманените котки в коляното му. Крайникът се подгъна с хрущене. Докато демонът залиташе, Джордан сграбчи дясната му ръка, изви я и хвърли черното тяло на земята.

Веднага щом паднаха, Джордан използва инерцията и заби сабята в мекия корем, като продължи нагоре към затихналото сърце. Легион изкрещя и го отхвърли от себе си със силата на нападащ бик. Джордан се метна настрани към захвърления нож. Със закъснение осъзна грешката си.

Легион мина покрай него и замахна със сабята си, като стовари инкрустираната дръжка върху зеления диамант. Камъкът се пръсна заедно с гранитната чаша под него. Колоната зелен огън угасна като духната свещ.

Езерото от неговата част отново изригна. Ледената покривка се изду, сякаш някой я удряше отдолу. Към повърхността се издигнаха по-едри чудовища, които все още едва се виждаха — завъртане на огромно черно око, гърчещи се черни пипала. Джордан чувстваше, че тези създания са по-стари и черни от низшите демони, пуснати досега.

Отвъд надигащите се чудовища Луцифер погледна надолу от трона си с непроницаемо лице. Конусът бяла светлина продължаваше да държи тъмния ангел затворен, но докога? В чистата й белота вече се виждаха тъмни сенки, отразяващи пораженията, нанесени на затвора му.