Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

Светът пред очите й помръкваше. С последния си дъх Ерин прошепна истината.

— Трябва да ме превърнеш… това е единственият начин.

„Трябва да стана стригой.“

12:12

Джордан беше изгубил Ерин от поглед в гъстата черна мъгла, която се плъзна над езерото, изпълнена с крясъци, вой и пламъци, по-черни и от нея. Гигантски форми се движеха в тази мъгла — неща, чийто вид беше достатъчен да го лиши от разсъдък, доколкото все още му беше останал такъв.

Въпреки това, макар че изумрудената сфера около него беше изчезнала, той остана на колене. Порталът беше завинаги повреден с разрушаването на камъка и никога вече нямаше да се затвори.

Джордан не виждаше причини да продължава да се бори, особено щом Ерин беше най-вероятно мъртва.

„Или ще умре съвсем скоро.“

Не беше сигурен дали иска да живее без нея.

Но едно нещо знаеше с абсолютна сигурност.

Искаше отмъщение.

Легион се хвърли към него, вдигнал високо сабята на монаха. На лицето му беше изписано тържество. Острието още димеше от собствената му кръв.

Точно това беше дало идеята на Джордан.

Докато отстъпваше, Джордан се просна по гръб на земята, сякаш се предава и приема смъртта. Вместо това се хвърли върху острието, което беше вдигнал преди миг зад себе си. То прониза гърба му и щръкна от корема. Черният обсидиан го изгори като ледено копие. Това бе сабята на Легион, захвърлена от демона по-рано. Сега острието беше покрито с огнената кръв на Джордан.

Докато демонът приближаваше, куцайки заради счупеното коляно, Джордан отново изрита. Стоманените котки улучиха здравия глезен на Легион — не успяха да го счупят, но все пак го препънаха и той залитна напред.

Джордан отвори ръце в огромна мечешка прегръдка. Легион падна отгоре му, като се наниза на острието, покрито с ангелската кръв на Джордан. Демонът изкрещя и се загърчи, но Джордан го стисна здраво и се претърколи, така че огнената кръв от раната му да се стича в студеното черно тяло на Легион. Заповяда на ангелската си същност да потече, да изгори демона от тялото на Леополд.

— Връщай се в Ада, копеле мръсно.

Легион се мяташе, виеше и бълваше черен дим, сякаш го бяха метнали върху живи въглени. Бавно чернилката изчезна от лицето и тялото му. Воднисто сините очи на Леополд погледнаха Джордан.

— Mein Freund… — промълви той и отпусна чело на бузата на Джордан. — Ти ме освободи.

Джордан продължи да го държи, не за да му попречи да се измъкне, а за да му покаже, че не е сам, че е опростен, дори обичан. Не го пусна, докато тялото на приятеля му не се отпусна в обятията му. Леополд най-сетне намери покой.

12:13

Рун гледаше как ръцете на Ерин падат немощно от гърлото й, твърде слаби, за да продължат да го стискат. Вдигна своята ръка да го притисне, но от все по-слабите удари на сърцето й знаеше, че това е безполезно. Затова я взе в скута си, притисна тялото й в своето и стисна хлъзгавите й от кръвта пръсти. Главата й се отпусна назад, лицето й се озари от аления огън на камъка.

Как можеше да превърне нея, жената, която беше обикнал и все още обичаше?

Стригоите бяха лишени от душа мерзости и създаването им бе грях. Той беше сгрешил в пътя си отдавна с Елизабет и от това се беше родило само зло. От лечителка тя се бе превърнала в убийца, изклала стотици невинни.

Погледна към Елизабет — но ужасната мъгла се бе разпълзяла още повече и скриваше позицията й. Въпреки това колоната лазурен огън продължаваше да свети в тъмното небе. Рун се надяваше това да означава, че тя още е жива. Знаеше, че в нея все още има добро, дори самата тя да не го виждаше съвсем. Замоли се да остане жива достатъчно дълго, за да го открие.

Впери поглед в по-плътния мрак, към мястото, където бе угаснала изумрудената колона. Жив ли бе Джордан? Така или иначе, след като порталът бе повреден, каква надежда имаше за когото и да било от тях?

Лъвчето измяука от другата страна на огнената бариера, сякаш го укоряваше. Златните очи се взираха в неговите, напомняха му, че има надежда — надежда, която лежеше отпуснато в прегръдката му.

— Но това е забранено — каза той на младото създание. — Виж онези демони без души. Нима искаш и тя да стане една от тях?

Отговорът дойде като въздишка от устните на Ерин, вероятно последната й.

— Моля те.

20 март, 12:14

Долината Тсум, Непал

Ерин се крепеше на ръба на забравата. Макар и отворени, очите й виждаха единствено сенки. Все пак успя да различи силуета на Рун на огнения фон. Зад раменете му ярката светлина на отминаващото затъмнение пронизваше сенките, но дори тя бавно се заличаваше от вдигащата се черна мъгла от езерото — мрак, който щеше да се разраства, докато не погълне целия свят.