Кендари Блейк - Кралица на кошмара

На път към стаята минаваме покрай Кайт Хект, която проявява особено старание да гледа в максимално противоположна посока. Чудя се дали сега и тя ще започне да разправя слухове за мен. Предполагам, че не мога да й се сърдя, ако го направи.

Само за момент мяркам Кармел преди пети час самостоятелна подготовка, който караме заедно. Въпреки че е третата глава на нашето странно трио ловци на призраци, статутът й на кралица на гимназията е непокътнат. Социалният й календар е запълнен, както винаги. Член е на ученическия съвет и на няколко други скучни училищни клубове. Интересно е да я гледам как прескача от единия свят в другия с такава лекота.

Влизам в стаята и, както обикновено, сядам срещу Кармел. Томас още го няма. Веднага ми става ясно, че тя не е толкова щедро настроена, колкото него. Погледът й едва-едва се надига от тетрадката, когато сядам.

— Трябва да се подстрижеш.

— Харесва ми по-дълга.

— Да, ама така ти влиза в очите — казва тя и поглежда право в мен. — И ти пречи да виждаш като хората.

Следва кратка схватка на индиански поглед, по време на която решавам, че когато почти са те заболи като пеперуда в хербарий, заслужаваш поне едното извинение.

— Съжалявам за събота. Беше глупаво и не прецених правилно. Знам това. Тази работа е опасна…

— Стига глупости — срязва ме Кармел, като пука балонче с дъвката си. — Какво ти става? Видях те там в плевнята, поколеба се. Можеше да го убиеш още горе. Беше на метър пред теб, търбухът му висеше все едно ти го поднасяше на тепсия.

Преглъщам. Разбира се, че е забелязала. Кармел никога не пропуска нищо. Устата ми се отваря, но думи не излизат. Тя плъзга ръка и докосва рамото ми.

— Ножът вече не е зъл — казва меко тя. — Морфран ти го каза. Твоят приятел Гидиън също се съгласи. Но ако имаш съмнения, тогава може би ти трябва почивка. Иначе някой ще пострада.

Томас се намества до Кармел и гледа ту мен, ту нея.

— Какъв е случаят? — пита той. — Изглеждате като че ли някой е умрял.

Боже, Томас, доста рискован подбор на думи.

— Нищо — казвам. — Кармел просто се чуди защо се поколебах в събота.

— Какво?

— Двоумеше се — отговаря Кармел. — Можеше да убие онова нещо още на горния етаж.

Тя млъква и изчаква двама ученици да минат покрай нас.

— Но не го направи и затова видяхме отблизо острото на вилата.

— Но всички сме добре — усмихва се Томас. — И свършихме работата.

— Не му е минало — казва Кармел. — Все още се чуди дали ножът не е зъл.

Всички тези приказки все едно не съм там започват да ми лазят по нервите. Двамата ме обсъждат още минутка-две, Томас вяло ме защитава, а Кармел настоява, че ми трябват поне шест сеанса с психолог, специалист по свръхестественото, преди да мога да продължа работата си.

— Абе, проблем ли ще ви е, ако ни задържат малко за наказание след училище? — питам аз изведнъж.

Когато хвърлям многозначителен поглед към вратата и ставам, те двамата ме последват. Отговорникът на занималнята вика нещо след нас — къде си мислим, че отиваме, или какво по-точно правим, — но ние не се спираме. Кармел само казва през рамо:

— Ами, забравила съм си записките! — докато излизаме през вратата.

Седим в сребристото ауди на Кармел, паркирано в една отбивка на магистрала 61. Аз седя отзад, а те двамата са се извъртели в седалките, за да ме виждат. Чакат търпеливо, което само влошава нещата. Поне да ми даваха зор.

— Права си, че се поколебах — казвам най-накрая. — И си права, че все още имам съмнения за ножа. Но не беше това проблемът в събота. Тези съмнения не ми пречат да си върша работата.

— Тогава какво беше? — пита Кармел.

Какво беше? Самият аз не знам. Веднага щом чух смеха й, Анна изплува в съзнанието ми и видях всичко, което тя беше: умното, бледо момиче в бялата рокля и ужасяващата богиня с изпъкнали черни вени в роклята от кръв. Сякаш можех да я докосна. Но сега адреналина го няма и наоколо е светло. Така че може би съм си въобразил. Може да е било просто халюцинация, мираж. Но щом ги накарах да дойдем дотук, за да им разкрия истината, все пак нещо трябва да им разкажа.

— Ако ви кажа, че не мога да спра да мисля за Анна — казвам, гледайки към черните стелки на аудито под краката си, — че имам нужда да знам, че е намерила покой, ще ме разберете ли?

— Да, абсолютно — казва Томас.

Кармел извръща поглед.

— Не съм готов да се откажа, Кармел.

Тя прибира русата коса зад ухото си и свежда виновно поглед.

— Знам. Но ти търси отговор с месеци. Всички търсихме.