Кендари Блейк - Кралица на кошмара

Тя вади един буркан, а аз слагам четири филийки в тостера. Когато са готови, ги мажа с масло и конфитюр и ги нося на масата, където майка ми вече слага чиниите с яйца.

— Ще извадиш ли сок, ако обичаш? — казва тя и докато главата ми е пъхната в хладилника, добавя: — Няма ли да ми разкажеш какво стана в събота?

Изправям се и наливам две чаши портокалов сок.

— Ами, чудя се.

Тримата почти не продумахме на връщане от Гранд Марей. Когато се прибрахме, вече беше неделя сутрин и аз заспах като заклан на мига, като дойдох в съзнание само за да гледам една от „Матриците“ по кабелната, и после пак задрямах, чак до следващата сутрин. Това се оказа и най-добрият план за избягване на всякакви обяснения, който някога ми беше хрумвал.

— Ами — чурулика майка ми, — спри да се чудиш и давай. Трябва да си в училище след половин час.

Сядам на масата и оставям чашата със сок. Очите ми упорито се взират в яйцата, които отвръщат на погледа ми с жълтъчените си зеници. Набождам ги с вилицата. Какво да й кажа? Как да й го обясня, като сам не мога да го проумея? Това беше смехът на Анна. Ясен и звънлив, не мога да го сбъркам, и идваше от черното гърло на фермера. Но това е невъзможно. Анна я няма. Само дето аз не мога да оставя спомена за нея да си тръгне. Затова мозъкът ми е започнал да си измисля разни неща. Това ми казва мъдрото утро. Това би ми казал всеки разумен човек.

— Издъних се — казвам, забил поглед в чинията. — Трябваше да внимавам повече.

— Но се справи с него, нали?

— Не и преди да блъсне Томас през един прозорец и почти да направи Кармел на шиш кебап.

Изведнъж апетитът ми изчезва. Дори сладкото „Саскатуун“ не ме блазни.

— Не бива да идват с мен повече. Не биваше изобщо да го допускам.

Майка ми въздъхва.

— Не мисля, че въпросът беше дали ще го „допуснеш“, Кас. Не мисля, че можеше да ги спреш.

Тонът й е любвеобилен, тотално й липсва обективност. Грижа я е за тях. Разбира се. Но е и радостна, че вече не ходя съвсем сам.

— Просто е ново за тях и им е интересно — казвам.

Ненадейно в мен се надига гняв, който стискам зад зъбите си.

— Но това не е шега работа и можеше да умрат, и какво мислиш ще се случи, като го вдянат?!

Лицето на майка ми е спокойно, не изразява почти никаква емоция, освен че леко е свила вежди. Набожда късче пържено яйце и го дъвче тихо. После казва:

— Мисля, че ги подценяваш.

Може би е така. Но не бих ги обвинил, ако избягат след това, което се случи в събота. Нямаше да ги обвиня и ако бяха избягали, след като Майк, Уил и Чейс бяха убити. Понякога ми се ще аз да бях избягал.

— Трябва да тръгвам за училище — казвам и бутвам стола назад, оставяйки храната недокосната.

Камата вече е пречистена и е готова да излезе от буркана, но я подминавам. Може би за пръв път в живота си не я искам.

Първото нещо, което виждам, като взимам завоя към коридора с шкафчетата, е как Томас се прозява. Облегнал се е на моето шкафче с книга под ръка, облечен в сива тениска, която е на път да се прокъса на няколко места. Гледката ме кара да се усмихна. Толкова сила, събрана в човек, който изглежда като да се е пръкнал от кош с мръсно пране. Като ме вижда, той ми маха и лицето му се разтяга в широка, приветлива усмивка. После пак се прозява.

— Извинявай — казва. — Нещо ми е зор да се наспя след събота.

— Якото парти, а, Томас? — чува се саркастичен глас зад нас.

Като се обръщам, виждам тумба хора, повечето от които не познавам. Ехидният коментар идва от Кристи някоя си — аз си мисля „на кого му пука“, но Томас е свил устни и е забил поглед в шкафчетата, сякаш иска да потъне в тях. Поглеждам небрежно към Кристи.

— Продължавай да говориш така и няма да живееш дълго.

Тя премигва, не може да прецени дали се шегувам или не, което ме кара да се ухиля нагло. Тъпите слухове са доста полезни. Групичката отминава безмълвно.

— Не им обръщай внимание. Ако бяха там, щяха да напълнят гащите.

— Така е — казва той и изправя гръб. — Виж, съжалявам за събота. Много съм тъп, да се надвеся така през капандурата. Благодаря, че ми отърва кожата.

За момент в гърлото ми засяда буца, която има вкус на благодарност и изненада. После я преглъщам.

— Няма за какво да ми благодариш — казвам и си мисля: „Спомни си кой те набута там на първо място.“ — Не беше кой знае какво.

— Сигурно — свива рамене той.

С Томас караме заедно първи час по физика този срок. С негова помощ може и да вържа петица. Всички тези глупости за лостове и опорни точки, за скоростта и масата все едно ми вървят на китайски, но Томас ги попива като гъба. Може би защото е вещица, но определено разбира силите и как те работят.