Кендари Блейк - Кралица на кошмара

— Ако това е номер — казва тя и започва да се усмихва, — ще бъда много, много ядосана.

— Анна.

Прибирам камата в ножницата в джоба си и се протягам към нея, за да я вдигна от камъка, но ръцете й ме обгръщат и ме стискат. Слагам главата й на рамото си и просто стоим така; не искаме да се пуснем. Тя няма температура — нито е топла, нито студена. Правилата на това място са й взели това, а аз жадувам допира на хладната й кожа, както я помня. Но пък сигурно трябва да се радвам, че все още има правилния брой стави.

— За мен няма значение дали си истински — казва тя в рамото ми.

— Истински съм — прошепвам в косата й. — Ти ми каза да дойда.

Пръстите й се вкопчват в гърба ми, стискат ризата ми. Тялото й се разтриса в ръцете ми и първоначално мисля, че й е станало лошо. Но после се отдръпва и ме поглежда.

— Чакай — казва тя. — Защо си тук?

Очите й ме изучават трескаво, а свитите й юмруци са като камъни, опрени в ребрата ми. Тя се паникьосва. Мисли, че може да съм мъртъв.

— Не съм мъртъв — казвам. — Честно.

Анна слиза от камъка, повдига глава подозрително.

— Тогава как? Всичко тук е мъртво.

— Всъщност има две живи неща даже — казвам и стискам ръката й. — Аз и едно друго досадно момиче, което трябва да открием.

— Какво? — усмихва се Анна.

— Няма значение. Важното е, че се махаме оттук.

Само дето не знам как да направим това. Не съм вързан с въженце около кръста, за да го подръпна и да ме изтеглят. Трябва да намерим Джестин.

Очите на Анна светят, а пръстите й описват кръгчета по рамото ми, сякаш все още очаква да изчезна.

— Не трябваше да идваш — казва тя, иска да ми се скара, но не й се получава.

— Ти ми каза да дойда — отвръщам. — Каза, че не можеш да останеш тук.

Тя премигва към мен.

— Така ли съм казала? — пита тя. — Точно в този момент не ми се струва чак толкова зле.

Почти се смея. Точно в този момент не е. Когато не я горят и режат, когато не е овързана като бут в касапница, не изглежда чак толкова зле.

— Трябва да се върнеш, Касио — прошепва Анна. — Той няма да ме пусне.

През блестящите й очи виждам какво й е причинило това място. Изглежда някак смалена. По лицето й е изписана радост, че ме вижда, но не вярва, че наистина мога да я измъкна оттук.

— Не зависи от него — казвам.

— Винаги зависи от него — поправя ме тя. — Винаги е за негово удоволствие.

Прегръщам я по-силно. Тя е тук повече от шест месеца, но какво значи това? Времето не съществува. Дори аз съм тук твърде дълго. Струва ми се, че около час вървяхме през лабиринта с Джестин, а после около час бях сам. Едва ли е вярно. Много е далеч е от истината.

— Какво стана? — питам аз. — Как така те победи?

Тя леко се отдръпва и оправя презрамката на бялата си рокля с едната ръка. Другата остава здраво вкопчена в мен, аз също не я пускам.

— Боря се с него и губя, пак и пак, отново и отново, до безкрай.

Очите й разфокусират, гледа над рамото ми и се чудя какво вижда. Ако погледна в същата посока, сигурно няма да видя същото нещо. Погледът й се изостря.

— Прометей на скалата. Знаеш ли легендата? Търпи наказание за това, че е дал огън на смъртните, като е вързан за една скала и всеки ден един орел му изяжда черния дроб. Винаги съм си мислела, че това е лошо наказание. Че в крайна сметка ще свикне с болката и че орелът ще трябва да измисли друго мъчение. Но не свикваш с болката. А той постоянно измисля нови мъчения.

— Съжалявам, Анна — казвам, но думите ми се изтърколват по нея.

Тя не се оплаква. В нейното съзнание това не е престъпление. Тя мисли, че е възмездие. Че е справедливост. Разглежда лицето ми.

— Колко време мина? Не те помня ясно. Спомените ми за теб са от толкова далечни, сякаш съм те познавала, когато бях жива — усмихва се. — Мисля, че съм забравила какво представлява светът.

— Ще си спомниш.

Тя клати глава.

— Той няма да ме пусне.

Държи се странно. Не се връзва с характера й; главата й остава клюмнала на една страна и това ме кара да се чудя колко точно е увредена.

Дърпам я нежно с мен.

— Трябва да тръгваме. Трябва да намерим Джестин, която ми е приятелка. Трябва да…

Свивам се от остра болка в корема. После изчезва и мога да дишам отново.

— Кас.

Анна се взира в тениската ми. Не е нужно да поглеждам, за да знам, че кръвта е започнала да личи. Не знам дали това значи, че не се концентрирам достатъчно в това да я забравя или че не остава много време. Но не ми се рискува.

— Какво си направил? — пита тя.

Притиска с ръка стомаха ми.