Кендари Блейк - Кралица на кошмара

— Не се страхувай — казва Джестин. — Той е просто плашило, както каза. Твоето плашило.

Пукнатината е тънка като косъм, но става все по-дълга. Докато гледам, пълзи нагоре и разцепва стъклото над окървавената му риза като светкавица.

— Съсредоточи се — изсъсква Джестин. — Преди да си го освободил от скалата.

— Не мога — казвам. — Не знам какво искаш да кажеш. Просто да се махаме. Трябва да се движим.

Тръгвам. Движа натежалите си крака толкова бързо, колкото ми е възможно. Свивам зад ъгъл и после зад друг. Имам чувството, че бягам, а това е глупаво. Последното, което ни трябва, е да се загубим. Последното, което ни трябва, е да не обърнем внимание как пътеката ни се е превърнала в пещера. Краката ми забавят ход. Зад нас не се чуват звуци. Питър Карвър не се влачи по стъпките ни. Кой знае, може сам да съм си измислил тази пукнатина в скалата.

— Не мисля, че нещо се случи — казвам, но тя не отговаря. — Джестин?

Оглеждам се. Няма я. Без да мисля, тръгвам обратно. Не трябваше да тичам. Оставих я при Карвър, сякаш тя трябва да се оправя с това. Какво, по дяволите, ми става?

— Джестин! — викам я и ми се ще гласът ми да отеква в скалите, а не да заглъхва.

Не се връща никакъв звук, нито ехо от моето извикване, нито от нейно. Завивам зад ъгъл, после зад още един. Няма я. Няма го и Питър Карвър. И двамата са изчезнали.

— Тук беше — казвам. На кого?

Наистина беше тук. Просто връщането по обратния път не проработи. Нито една от стените не изглежда по същия начин, както когато минах за пръв път.

— Джестин!

Нищо. Защо не ми каза да не се разделяме? Защо не ме последва? Боли ме стомахът. Слагам ръка на него и усещам нещо топло и мокро. Раната се отваря.

Не ми трябва това. Нали го оставих назад. Трябва да се концентрирам. Да намеря Анна и Джестин.

Поемам дълбоко дъх няколко пъти и тениската ми е суха. Вятър брули бузите ми, първото подобно усещане, откакто съм тук. С него идва и звук. Маниакално момичешко кикотене, което изобщо не прилича на Джестин или на Анна. Мразя това място. Дори вятърът е откачил. Зад мен изтрополяват стъпки, но когато се обръщам, там няма нищо. Какво правя тук? Сякаш не мога да си спомня. Рамото ми се блъска в нещо твърдо, облегнал съм се на скалата. Когато вятърът пак донася смеха, затварям очи, докато усещам косата й по бузата си.

Наполовина е потънала в стената. Очите й са обезкървени, но много прилича на Кайт Хект.

— Емили Данагър — прошепвам.

Тя се усмихва без настроение и се разтапя в скалата. Когато изчезва, чувам стъпките й зад мен, тича, все по-близо е. Затичвам се напред, залитайки. Блъскам се в скални образувания, които приличат на гръбначни стълбове на вкаменелости, и се препъвам в камъни, които се появяват, за да се спъна в тях. Това е просто още едно плашило, казвам си, но не знам колко дълго съм бягал, преди кикотът във вятъра да изчезне и да се появи един дрезгав, неразбираем тътен. Толкова много искам да закрия ушите си с ръце, че първоначално не забелязвам какво още се носи по вятъра: силна миризма на сладникав дим. Същият дим, който ме удряше в лицето, когато се будех в леглото си миналата есен. Същият дим, който баща ми е помирисал, преди да умре. Това е обиаманът. Той е тук. Той е близо.

В този момент краката ми олекват с няколко килограма. Камата запява в ръката ми. Какво каза Джестин? Ако я потърся, ще завия зад ъгъл и тя ще е там. Дали това се отнася и за него? И защо да бързам толкова? И какво всъщност може да ми направи той на това място?

Става точно както каза тя. Завивам зад ъгъла и ето го там, в края на лабиринта от стени, сякаш той е водил към него.

Обиаманът. Камата се превърта сръчно между пръстите ми. Чакал съм този момент. И го осъзнавам чак сега. Като го гледам, с превит гръб, облечен в същото дълго, тъмнозелено сако, със същите окъсани плитки, които се спускат по раменете му, стомахът ми се извива като змиорка. Убиец. УБИЕЦ. Ти изяде баща ми в онази къща в Батън Руж. Ти открадна силата на камата и поглъщаше всеки призрак, който исках да отпратя от моя свят.

Но докато мозъкът ми крещи тези неща, тялото ми остава скрито, полуприклекнало зад стената. Ще ми се да бях питал Джестин какво може да ни се случи тук. Като в сънищата ли е? Или е като в „Матрицата“ — ако умреш там, умираш наистина? Приближавам се до ръба, опрял гръб в стената, подавам само крайчеца на окото си. Ако изобщо е възможно, обиаманът е станал още по-едър, отколкото помня. Краката му са по-дълги, а гърбът му по-извит. Сякаш го гледам в криво огледало, формата му е източена и неестествена. Все още не ме е видял, не ме е помирисал и не ме е чул. Просто стои, наведен над нисък, плосък камък и напомня на нещо като паяк, който плете паяжина, а мога да се закълна, че на всяка от ръцете му е пораснала по още една става.