Кендари Блейк - Кралица на кошмара

Те си разменят погледи, но нито един от тях не позеленява, когато отиват и взимат по един нож.

— Говорих с дядо ми — казва Томас. — Каза, че сме идиоти.

— Ние?

— Ами, най-вече ти.

Усмихваме се. Може и да съм идиот, но Морфран ще бди. Ако Томас има нужда от защита, той може да я прати през океана. Прочиствам гърло.

— Вижте, аз… не знам в каква форма ще сме, като се върнем. Ако се опитат да направят нещо на Анна…

— Струва ми се, че Анна може да разкъса целия орден на парчета — казва Томас. — Но за всеки случай съм подготвил няколко трика, за да ги забавя, ако се наложи.

Кармел се усмихва.

— Да си бях донесла бухалката.

По лицето й се изписва странно изражение.

— Някой мислил ли е как ще стигнем с Анна до Тъндър Бей? — пита тя. — В смисъл паспортът й сигурно отдавна е изтекъл.

Смея се, другите също, дори Гидиън.

— По-добре вие двамата да тръгвате — казва Гидиън и отваря вратата. — Ние идваме след малко.

Те кимат и докосват ръката ми, като минават покрай мен.

— Има ли нужда да те моля да ги пазиш, ако…? — питам Гидиън, като излизат.

— Не — отговаря той. Слага тежка ръка на рамото ми. — Кълна ти се, няма нужда.

В рамките на един ден това място е остаряло с цял век. Електричеството е сменено със свещи. Пламъците им трептят по стените на коридорите и се отразяват по каменното покритие на пода. Официалните костюми също са изчезнали; всеки, покрай когото минаваме, е сложил роба и като ни видят, правят някакъв жест на благословия или молитва. А може и да е зла магия, в зависимост от човека. Не им отговарям с нищо. Само един жест ми идва наум, а той не е приличен.

С Гидиън минаваме през лабиринт от коридори и свързани стаи, докато заставаме пред високи двойни дъбови врати. Преди да попитам къде си държат тарана, вратите се отварят отвътре и откриват каменни стълби, които се вият надолу в мрака.

— Факла — казва кратко Гидиън и един от хората до вратата му подава една.

Светлината разкрива фино издялани гранитни стъпала. Очаквах да са груби, влажни и примитивни.

— Внимавай — казвам, когато Гидиън тръгва надолу.

— Няма да падна — отговаря той. — Защо мислиш взех факлата?

— Не е това. По-скоро ме е страх да не се спънеш в робата и да си счупиш врата.

Той мърмори нещо, че е напълно способен да ходи с дълга роба, но все пак пристъпва внимателно. Аз го следвам и правя същото. С факла или без, от стълбите ти се завива свят. Нямат парапет и се извиват в безкрайна спирала, докато чувството ми за ориентация се изгубва и нямам представа колко надолу сме слезли. Въздухът става все по-студен и влажен. Чувството е като да слизаме в гърлото на кит.

Като стигаме края, трябва да минем покрай стена и светлината от свещите рязко ни удря, когато влизаме в голямо, кръгло помещение. Свещи опасват стените на три ката: редица от бели и редица от черни, а в средата — редица от шарени черно-бели свещи. Стоят на полици, издялани в скалата.

„Робите“ са застанали в средата в полукръг, който чака да се затвори. Само най-старшите членове на ордена присъстват, оглеждам лицата им, всички са стари и анонимни, освен Томас и Кармел. Ще ми се да свалят тези качулки. Изглеждат ми странно, като се виждат само лицата им. Бърк, разбира се, е в центъра като ключов камък от арка. Този път не го играе добър. Чертите му са се изострили от пламъците на свещите и точно така ще го запомня. Като пълен гадняр.

Томас и Кармел са в края на полукръга, Томас се опитва да не изглежда не на място, а на Кармел сякаш не й пука от нищо. Усмихват ми се нервно, а аз оглеждам останалите членове. В колана на всеки от тях блести наточен нож; обръщам се към Гидиън. Ако нещо се обърка, надявам се той да държи някой трик в ръкава си, защото иначе него, Томас и Кармел ги чака съдбата на Юлий Цезар.

Томас намира погледа ми и двамата поглеждаме нагоре. Таванът не се вижда. Твърде високо е, за да го достигне светлината от свещите. Поглеждам Томас отново и очите му се разширяват. И двамата мразим това място. Чувството е все едно сме под всичко. Под земята. Под водата. Гадно място да умреш.

Никой не е продумал, откакто се появихме с Гидиън. Но усещам погледите им върху лицето си и по дръжката на ножа, затъкнат в задния ми джоб. Искат да го извадя. Искат да го видят, да охкат и да ахкат още веднъж. Ама, няма да стане, гъзове такива. Минавам през вратата, намирам си момичето и се връщам обратно. Тогава да видим какво ще кажете.

Ръцете ми са започнали да треперят; свивам ги в юмруци. Зад нас проехтяват стъпки по стълбите. Джестин влиза, водена от Харди и Райт, но „водена“ е грешната дума. По-скоро ескортирана. За ордена тя е центърът на това шоу.