Кендари Блейк - Кралица на кошмара

— Тя е много повече от тази снимка — казвам аз. — Тя е безстрашна. По-силна от всеки един от нас.

Джестин свива рамене в смисъл на „все тая“. Настръхвам още малко. Но това няма значение. След няколко часа тя сама ще види Анна. Ще я види с роклята от кръв, с коса, която се рее сякаш носена от вода, и с черни, блестящи очи. И когато я види, няма да може дъх да си поеме.

Джестин не беше права. От ордена дойдоха да вземат един от нас. Взеха нея малко преди залез-слънце. Две жени се приближиха до нас, без да кажат и дума. Не бяха много по-големи от нас, и двете с прави черни коси, пуснати свободно. Джестин ги представи като Харди и Райт. Явно младшите членове се наричат по фамилни имена. Или това, или родителите им са ги наказали, като са ги кръщавали.

Гидиън дойде за мен малко по-късно. Завари ме да се шляя около лампите на павираната алея. И добре, че дойде. Пак ми се беше качил адреналинът и вече бях на път да започна да правя спринтове нагоре-надолу по алеята. Поведе ме през комплекса, покрай сградите, до стаята си, където догаряха няколко редици бели свещи, а три от другите ками лежаха върху червено кадифе.

— И? — казвам, когато затваря вратата. — Какво можеш да ми кажеш за този ритуал?

— Мога да ти кажа, че скоро ще започне — отговаря той.

Много конкретно. Все едно говоря с Морфран.

— Къде са Кармел и Томас?

— Ще дойдат — казва той.

Една усмивка нарушава тържествения израз на лицето му.

— Това момиче — засмива се той. — Тя е като фойерверк. Не бях чувал такъв език. По принцип бих казал, че е арогантна, но при тези обстоятелства беше доста приятно да видя как лицето на Колин почервенява.

Той повдига вежда.

— Защо не тръгна след нея?

Кармел да ядосва Бърк цял ден. Ще ми се да го бях видял.

— Томас ме изпревари — отговарям и се ухилвам.

Усмивките ни бавно избледняват и се взирам в топящите се свещи. Пламъците потрепват на фитилите, толкова малки. Странно е, като си помисля как тази колона от восък почти се изпарява от топлината. Гидиън отива до гардероба си и отваря вратата. Първоначално ми се струва, че вади няколко червени пердета, но когато ги разпъва на леглото, виждам, че всъщност са церемониални роби, точно като тези, които носеше на снимката.

— А така — казвам. — Точно се чудех кога ще стигнем до робите и кандилниците.

Гидиън изпъва двете роби, подръпва ръкавите и качулките. Аз съм облечен в сиво-зелена тениска и дънки. И май съм си добре. Робите изглеждат като да тежат по десет кила всяка.

— Ще ми помогне ли за заклинанието, ако нося една от тези? — питам. — В смисъл, стига бе, знаеш, че по-голямата част от церемонията си е просто церемония.

— Церемонията си е церемония — повтаря той малко като майка ми. — Не, няма да ти помогне. Просто традиция.

— Тогава забрави — казвам и извъртам очи, като виждам плетеното въже, с което се връзват около кръста. — Майната й на традицията. Освен това Анна би ме спукала от смях.

Раменете му увисват и аз се подготвям за сблъсъка. Сега ще се разкрещи как никога не приемам нещата насериозно, как нямам никакво уважение. Когато се обръща към мен, отстъпвам назад, а той сграбчва рамото ми.

— Тезеус, ако сега излезеш от тази врата, ще те пуснат да си тръгнеш.

Поглеждам го. Очите му блестят, почти треперят зад рамките на очилата. Ще ме пуснат, казва той. Може и да ме пуснат, може и да не ме пуснат. Ако опитам, Бърк ще тръгне да ме търси със свещ в ръка и цялото нещо ще се превърне в игра на „Клудо“ в реални размери. Внимателно се отскубвам.

— Кажи на майка ми… — започвам, но после спирам.

Главата ми е празна. Лицето й се появява там за момент и после изчезва.

— Не знам. Кажи й нещо хубаво.

— Чук-чук — казва Томас и подава глава зад вратата.

Когато се появява и останалата част от него, следвана от Кармел, не мога да потисна усмивката си. И двамата са облечени в дълги червени роби с качулки, които висят на гърбовете им, и ръкави, който се спускат над ръцете им.

— Изглеждате като монаси на Коледа — казвам. Върхът на конвърските на Томас се подават отдолу. — Нали знаете, че не е нужно да ги обличате.

— Не искахме, но Колин започна да опява — Кармел извърта очи. — Много са тежки. И малко дращят.

Зад нас Гидиън сваля своята роба от закачалката и я облича. Пристяга я в кръста и оправя качулката на гърба. После взима една от камите от червеното кадифе и я затъква в колана на кръста си.

— Всеки от вас трябва да вземе по една — казва на Томас и Кармел. — Вече са наточени.