Алма Катсу - Глад

Докато се приближаваше към първата колиба, го обзе дълбок и отекващ страх, който накара цялото му тяло да потрепери, все едно беше камбана, която удари вътре в него. Изведнъж го обзе неудобство от присъствието на наемниците. Боеше се, че ще открие семейството си мъртво и ще се срине. Защото той ги обичаше — трябваше да вярва в това. Затова беше тук. Нищо че го бяха прогонили в изгнание.

„Да избягаме заедно“, беше му предложил някога Едуард Макгий. Но Рийд му беше отказал. Едуард се беше изпълнил с ярост и обида, с онова праведно възмущение, присъщо на младостта; обвиняваше Рийд, че не иска да изостави семейството си, защото го е страх, но Рийд не се страхуваше. Не се криеше. Точно това не успя да разбере Макгий. Рийд наистина ги обичаше, посвоему. Може би защото усещаше, че любовта, с която му отвръщаха, е различна — по-трайна и по-всеопрощаваща — от онази любов, която можеше да открие у Едуард Макгий. И се беше оказал прав за това, нали така?

Но сега Едуард Макгий нямаше никакво значение. Дори онова, което се беше случило с Джон Снайдър, не променяше нищо. Някога Рийд си мислеше, че любовта е подобна на страстта, но сега виждаше, че е нещо съвсем различно; беше може би по-скоро някаква форма на вяра.

В долината бе толкова тихо, че той очакваше да открие колибата празна, че вестниците бяха объркали всичко, че Сътър ги беше изпратил на грешното място.

Бутна вратата и едва не извика. От вонящия сумрак се показаха няколко черепа, които отвърнаха на погледа му.

Но не, не бяха черепи — бяха почти черепи. Бяха хора, толкова изпосталели, че приличаха на скелети.

Един от тях се раздвижи и от устата му се отрони слаб стон.

Джеймс Рийд се разтърси от зашеметяваща вълна на ужас и надежда. Беше ги открил — или поне някои от тях. Бяха живи.

А сетне от мрака се разнесе тих, измъчен глас. Гласът на младо момиче, почти неузнаваем.

— Татко?

Беше Вирджиния. Дъщеря му. Вече различаваше и чертите ѝ, макар и да бяха съсипани от глада и преобразени — зъбите стърчаха навън от изпитото ѝ лице. Той се поколеба, като не знаеше дали ще устои на чувството, което го сграбчи за гърлото. Но сетне сякаш вътре в него светна ярка светлина и той осъзна — с повече сигурност, отколкото беше изпитвал за каквото и да е през целия си живот — че наистина е познал любовта.

Той падна на колене и протегна ръка.

Онези от читателите, които познават трагичната история за пътуването на Донър, бързо ще открият, че съм си позволила множество волности, за да я преразкажа под формата на роман. Имената, местата и датите са запазени, но много други неща са променени, за да отговарят на изискванията на фабулата. Добавила съм дори няколко напълно измислени герои: например Уолтън Гау, менторът на Едуин Брайънт, който не е съществуваща личност, макар и Дейви Крокет наистина да е бил опериран от апандисит в Тенеси. Образът на Томас, обречения любим на Елита, е основан на реално съществуващия Джон Баптист Трюдо. Първоначално възнамерявах да използвам образа на Трюдо, но сюжетът изискваше да направя някои промени, които нямаше да отговарят на реалната биография на Трюдо, така че реших да създам нов герой, на когото да можем да възложим всички изисквания, наложени от измислената история. По тази причина истинският Трюдо не се появява в този роман.

Благодаря на първо място на Тифани Морис за старателния и чувствителен цялостен прочит на ръкописа и за подробните бележки по отношение на някои проблематични парадигми и клишета. Никога не е лесно човек да отрази историческите факти за най-често вредните предразсъдъци, които са съществували съвсем реално по онова време, особено по отношение на местните племена и тяхната култура, и в същото време да не направи така, че да умножи и да предаде тези възгледи напред във времето. Проблематичното отношение на някои от белите заселници към племената от американския континент по никакъв начин не отразява чувствата и мислите на автора или на екипа, работил върху тази книга.

Разбира се, дори подобен „художествен преразказ“ на историческо събитие изисква значително количество проучвания. За трагичната история на Донър и хората му е изписано много, което се оказа едновременно благословия и проклятие. Благословия, защото човек обикновено може да открие отговор на всичките си въпроси, ако продължи да се рови; и проклятие, защото има безкрайно много материал, който трябва да се прерови. Ако се интересувате от повече подробности за реалните исторически събития, препоръчвам двете книги, на които се осланях най-много: великолепната The Donner Party Chronicles: A Day-by-Day Account of a Doomed Wagon Train (1846-1847) от Франк Мълен-младши и Desperate Passage: The Donner Party’s Perilous Journey West от Итън Рерик. В допълнение към тях, почерпих много за атмосферата на онзи исторически период от книгата Covered Wagon Women: Diaries and Letters from the Western Trails, 1840-1849 , съставена от Кенет Л. Холмс. Освен това искам да благодаря на екипа на мемориалния щатски парк „Донър“ в Тръки, Калифорния, както и на историческия комплекс „Форт Бриджър“ в Уайоминг за гостоприемството им по време на моите посещения.