Алма Катсу - Глад

Тогава тя сведе очи надолу към брадвата му. Острието ѝ беше окървавено.

— Аз… аз… — рече тя и отстъпи назад.

Но гласът му прозвуча спокоен в студения въздух.

— Тамсен, почакай.

Тя се извърна и понечи да побегне, като си пробиваше път през храсталака под дърветата, но се спъна в нещо и падна на колене — някакъв голям, тежък клон, захвърлен в снега.

Не. Беше човешка кост.

Тя ахна и се разплака — и горещите сълзи мигновено замръзнаха по страните ѝ.

Беше видяла твърде много. Беше стигнала твърде далеч.

— Не е това, което си мислиш — каза Кесибърг и този път в гласа му отекна предупредителна нотка.

Тя се озърна. Беше се препънала недалеч от някаква купчина, която отначало помисли за снежна пряспа, но сега виждаше, че е нещо съвсем различно. Беше купчина от човешки трупове — замръзнали, подути и посинели.

В основата на купчината лежеше слаба жена, а крайниците ѝ бяха разкривени в неестествена поза. Беше мъртва — като всички останали. На челото ѝ се виждаше дълбока рана, но не кървеше.

Тамсен се принуди да я погледне по-внимателно. Беше Елизабет Грейвс, ужасяваща в смъртта, отправила безжизнен поглед към небето.

Светът се олюля под нея. Тя се насили да не припадне. Изведнъж до нея се озова Кесибърг, застанал на колене.

И я прегърна с едната си ръка.

— Махни се! — извика тя, като се опита да го отблъсне.

— Тамсен, Тамсен… — започна той.

— Не! — изкрещя тя, като вече пълзеше през снега.

Беше прекалено близо до нея и вонеше отвратително, сякаш от самите пори на кожата му се разнасяше някаква гнусна миризма. Той я сграбчи за глезена и тя падна по корем.

— Аз не се гордея с това, нали разбираш? — каза тогава той.

Гласът му прозвуча странно, необяснимо изтънял и натежал от силни чувства.

— Но няма друг начин, не виждаш ли?

Тя се опита да го ритне и да пропълзи по-надалеч.

— Нищо няма да ти направя, малка кучко. Точно както не съм направил нищо и на другите — рече Кесибърг. — Просто ме изслушай, Тамсен.

Той я дръпна грубо, за да я спре.

Тя се разтрепери, безмълвно се разплака и кожата на страните ѝ се скова от леда, който се събираше по тях.

— Брайънт беше прав за тази болест. Аз би трябвало да го знам най-добре. Защото я нося в себе си, нали разбираш, като някакво проклятие. Но не като онези неща, които дебнат в нощта. Не по този начин.

— Пусни ме — рече пресипнало тя, като отново се опитваше да измъкне крака си от хватката му.

— Няма да те пусна, докато не ме чуеш — отвърна той. — Аз го направих — аз направих това…

Очите му се стрелнаха към лицето на мисис Грейвс, преди да продължи:

— Аз ги нарязах и ги запазих, всички мъртъвци. Нямаше друг начин. Храната ни беше свършила, Тамсен. Не беше останало нищо. Всички щяха да умрат. Вече щяха да са мъртви, ако не бях аз. Аз ги спасих всичките, мисис Донър, не разбираш ли? Твоите дъщери все още са живи заради мен.

— Не разбирам.

— Те не искаха да го направят сами — каза мрачно той. — Никога нямаше да се съгласят. Това е противоестествено. Не бива така. Но няма друг начин да оцелеят. Трябва да ядат нещо. Всички трябва да ядем. Те просто не искат да знаят откъде е дошло. Затова не излизат навън, за да не им се налага да го виждат. За да не им се налага да го повярват.

Очите му блестяха, все едно беше развълнуван и трогнат от това положение и от собствения си героизъм.

Тя разбираше какво казва той. Искаше ѝ се да не знае, да не ѝ се налага да си представя тази истина.

Той хранеше живите с мъртвите. С човешка плът. И те не знаеха.

— Дъщерите ми. И Елита, и Лиан…

— До една са живи, както ти казах. Макар че Елита е болна. Може би тя ще бъде следващата, която ще си отиде.

Очите му отново подскочиха към купчината от тела и тя се олюля от нов прилив на погнуса и ужас, когато осъзна, че той вече си представя как ще нареже тялото на Елита, ще си устрои пиршество и ще нахрани останалите с нея. Обзе я световъртеж; стомахът ѝ се сви от болка.

— Държа онези същества на разстояние — продължи да обяснява той. — Оставям им по малко. Достатъчно, за да не идват да душат за храна прекалено близо до лагера. Всичко съм пресметнал.

Тя си спомни с внезапна яснота как останалите мъже бяха започнали да се предупреждават един друг да не играят карти с Кесибърг, малко след като излязоха от Илинойс. Казваха, че той не просто мами — а запомня всяка раздадена ръка.

— Знам, че имаме достатъчно за един месец — продължаваше той. — Но има поне още шест или осем седмици, преди снегът в проходите да се разтопи достатъчно, за да можем да се измъкнем оттук. Ще трябва да изгубим поне още един от нас.