Алма Катсу - Глад

Той я пусна и нави ръкава си. Дори в тъмното се виждаха сълзящи червени рани, одрасквания от нокти, синини от натъртвания и следи от ухапвания.

— От каквото и да са болни онези същества, то не ми пречи. Не могат да ме заразят. За мен няма опасност. Точно затова трябва да го направя аз. Аз нося цялата отговорност.

Тя беше спряла да плаче.

Беше започнала да слуша, с някакво свръхестествено спокойствие, какво точно ѝ казваше той.

— Може би трябва да има един демон, за да държи останалите на разстояние — рече той и млъкна.

Очите му вече блестяха от сълзи.

— Отначало и Луцифер е бил ангел. Никога не съм забравял това.

Беше опитал човешка плът за пръв път още в Илинойс, подучен от свой чичо, който по-късно беше изчезнал безследно, след като бе заминал като златотърсач на запад. Беше му се усладило. Беше развил истински глад за човешко месо, но го беше контролирал, отвратен от собственото си желание. Беше открил, че вкусът на човешка кръв никога не го удовлетворява напълно, а само увеличава нуждата, която го измъчва.

Тамсен сякаш изплува от някаква дълбока мъгла, за да започне да чува тези думи. Дали я беше повалил в безсъзнание? Дали беше паднала и си беше ударила главата? Или за известно време бе припаднала от слабост? Нямаше значение. Сега отново беше при колибата, без да си спомня как се е озовала там. Пушката ѝ беше изчезнала. Нямаше никакво съмнение, че той я е взел. Седеше на снега, отпусната като счупена кукла, а наблизо бе приклекнал Луис Кесибърг и се взираше внимателно в нея, все едно се тревожеше за здравето ѝ.

— Известно време си мислех, че си като мен — рече той. — Чух за теб още в Спрингфийлд. Как си примамила доктор Уилямс в леглото си, както и другите мъже. И си казах: ето една жена, която знае какво иска и не се бои да си го вземе.

— Аз изобщо не приличам на теб — каза му тя.

Усещаше вкус на желязо в устата си.

— Приличаш, и още как — повече, отколкото си мислиш. И двамата с теб взимаме онова, което искаме. Правим това, което се налага да се направи.

Той се усмихна срещу нея, но не беше прав. Никой не знаеше как онова, което беше искала толкова дълго, че желанието я беше разцепило на две, я беше оставило неспособна да обича и почти неспособна да чувства.

Никой не знаеше кой беше първият, който бе откраднал нейното сърце и никога не го беше пуснал.

Дори Джори.

Как можеше да каже на собствения си брат, че винаги е бил той?

— Не — отвърна му тя сега. — Аз не взимам онова, което искам. Изобщо не приличам на теб. Всичко — всичко, което съм направила, е било заради другите. Така че децата ми да бъдат добре. И аз ще ти го докажа.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кесибърг.

— Ще ти помогна — отвърна тя.

Тя остана в колибата му. Знаеше, че ако излезе навън и види дъщерите си за последен път, може да се разколебае. Може да се прекърши. Затова го накара да обещае да не им казва, че я е видял. И никога да не говори за онова, което щеше да последва.

Тази нощ, след като Кесибърг бе разпалил огньовете, Тамсен смеси последните си останали сънотворни билки — лавандула, лайка, мента — с последните няколко капки лауданум. Разбърка ги в разтопен лед, събран от езерото, и ги изпи до дъно в очакване на съня.

Когато започна да се унася, Кесибърг я доближи.

— Ще изчакам да заспиш, както ти обещах — рече той.

Тя разбра, че говори истината. Въпреки това отново му повтори:

— Трябва да се увериш. Трябва да се увериш, че първо ще има за тях. Трябва да се увериш, че ще има за момичетата.

Той кимна.

Сетне се настани срещу нея на пода, в очакване, прегърнал брадвата си.

Очите ѝ трепкаха, отваряха се и се затваряха, отваряха се и се затваряха. Колибата изчезна. Вместо това видя онези пшенични поля през прозореца на брат си. Необятното небе на късното лято, което се извиваше ниско и широко, и синьо, над полюшващите се жита — на вълни, на вълни. Цяло море от злато. Чу деца, които се смееха. Усети искрицата на чувство, което не беше изпитвала от собственото си детство. И най-сетне заспа.

Джеймс Рийд беше стигнал на половината път нагоре до хребета, когато едрият червеникавокафяв кон изведнъж се олюля под него, стъпил накриво в дълбокия сняг. Рийд за миг се изплаши, че ще паднат и двамата.

Земята под краката им беше коварна и опасна на всяка крачка от форта на Джон Сътър дотук. Там, където нямаше тежък мокър сняг, имаше хлъзгава кал, дълбока до глезените на конете. Беше окаян сезон. Но нямаха друг избор. И дума не можеше да става за отлагане на спасителната операция, докато времето се стопли. Той се боеше, че и без това са изгубили твърде много време.