Алма Катсу - Глад

Рийд смушка неспокойния си кон, за да продължи. Зад него се извиваше дълга колона от ездачи и товарни мулета.

На седем дни път от форта на Сътър снегът вече стигаше до гърдите на конете им. Беше ясно, че не могат да продължат с езда; щеше да им бъде по-лесно да се придвижват пеша. Това означаваше, че ще могат да вземат със себе си много по-малко от скъпоценните провизии, които бе събрал с такива усилия, и Рийд се тревожеше от тази мисъл, но нямаше какво да направи. Събраха останалото във вързопи и ги окачиха по дърветата, за да го използват на връщане. Вързопите се полюшваха сред клоните като безформени гнезда на насекоми. И той си даде обещание: когато се върнеха тук, семейството му щеше да бъде с него. Маргарет, Вирджиния, Пати, малкият Джеймс и Томас.

Надеждата да се съберат отново, бе единственото, което му даваше сили да продължи през тежките месеци на изгнаничеството. Нямаше да издържи и една седмица, ако доведената му дъщеря Вирджиния не се беше измъкнала тайно от лагера, за да го снабди с кон и провизии за пътуването. Умно момиче. Беше само на тринайсет години, а знаеше какво точно трябва да направи. Беше му приготвила вързоп с храна от намаляващите им запаси: изсушено говеждо, стафиди, твърдо сварени яйца и последната останала бира на семейството, която се събираше в една манерка. Той преглътна сълзите си, за да ѝ благодари.

— Ти винаги си ни бил добър баща — рече му тя, подавайки му юздите.

Когато Рийд пристигна във форта на Сътър в края на октомври, от север вече духаше студен вятър. Фортът беше голям и здраво укрепен, с дебели кирпичени стени и оръдие — не беше дупка като онзи, който държеше Джим Бриджър. За Сътър работеха няколко дузини индианци от племената пайути и миуоки, както и мексиканци, а всеки ден имаше стабилен поток от заселници, които живееха наблизо и идваха за провизии, за пощата и за последните новини.

Рийд с радост откри, че във форта живее и Уил Маккъчън, който почти се беше възстановил и работеше за Сътър, за да се отплати за подслона си. Двамата заедно успяха да убедят Сътър да им заеме две мулета и малко провизии, но Сътър ги предупреди, че няма да успеят да прекосят планините.

И се оказа прав. По високите места зимата беше дошла вече. Стигнаха почти до прохода, но сетне бяха принудени да се признаят за победени и да се върнат.

— Проходът ще бъде затворен от снеговете до февруари — обясни му Сътър.

И затова, когато през форта мина Калифорнийският батальон, за да записва доброволци за участие във войната за независимост срещу Мексико, Рийд се присъедини към войниците. Беше участвал в опълчението по време на войната срещу индианския вожд Черния ястреб. Умееше да воюва.

Докато бяха в Йерба Буена, той често говореше на събрания за кервана, който беше останал в капана на планините, и убеждаваше хората да направят дарения за организиране на спасителна експедиция. Там научи и за шепата оцелели, които бяха успели да стигнат до форта на Сътър. Половин дузина различни вестници цитираха думите на Уилям Еди, който разказваше за понесените лишения: глад, дълбоки снегове и някаква странна болест, която съсипваше хората и ги превръщаше в чудовища, както се случваше с кучетата, болни от бяс, които ставаха агресивни и кръвожадни.

„Кръвожадни.“ Рийд си спомни за момчето от семейство Найстром, за побърканите слова на Хейстингс и за индианското момче, завързано за онези дървета.

Вестниците пишеха за това, че вече се събираха участници за спасителната експедиция. И той реши да я поведе.

Но докато се спускаха през прохода, Рийд не видя нито колиби, нито някакви други признаци на живот. Не се виждаше дори езерото. Единствено долината в краката му, потънала в бяло; от равния сняг се показваха само няколко борчета, които подозрително му приличаха на върховете на много по-високи дървета.

Когато се спуснаха по-надолу, започнаха да различават черната повърхност на езеро между снежните хълмове. А сетне и неравностите в бялата пелена, която скриваше всичко наоколо. Кафяв квадрат, който приличаше на част от срутена колиба. Тънки струйки пушек, издигащи се към небето. Лагер.

Изминаха мъчително бавно последната отсечка от пътя. Рийд присвиваше очи, за да не бъде заслепен от блясъка на снега. Бореше се с желанието си да се втурне напред, за да стигне по-бързо. Но дисциплината му беше позволила да стигне дотук. Както и да стигне до края.

Видя признаци на живот, за човешка дейност, за оцелели — но не видя самия живот, самите хора, не чу викове, не зърна нито една глава добитък или един-единствен кон. Колибите бяха оградени с кръг от големи почернели клади. Над всичко беше надвиснала ехтяща тишина.