Алма Катсу - Глад

Цяла нощ държа пушката до гърдите си.

На сутринта отново разпали огъня, като не пропусна да забележи необичайните, издраскани следи покрай лагера. Изрови една лопата от фургона, твърдо решена да погребе Джордж, така че чудовищата да не се доберат до тялото му. Но земята беше замръзнала като камък. Ръцете ѝ трепереха. Едва не изгуби съзнание от усилието и беше принудена да се откаже.

Използвайки одеялото като шейна, го завлече до кладата. Разпали огъня още по-силно, докато колоната от пушек не се превърна в стълб, а сетне претърколи тялото на мъжа си сред пламъците и се извърна настрани от задушаващата миризма.

Трябваше да побърза.

Нямаше да вземе нищо друго със себе си освен пушката и патрони за нея, както и една малка торбичка с билки. Щеше да скрие останалите им спестявания, хиляди долари, в хралупата на дърво. Ако оцелееше, по-късно щеше да се върне за тях. Наряза няколко ивици от кожата, която висеше на входа на палатката, за да приготви последната си храна, и се принуди да я преглътне, като си повтаряше как в другите лагери я очакват по-различни неща за ядене. Бекон, сухари и портокал, като на Коледа. Сладко от боровинки и шипков чай.

Остана будна втора поредна нощ, като притискаше пушката към гърдите си. От време на време задрямваше на стола си. Беше почти сигурна, че към полунощ е чула как зверовете драскат сред останките от погребалната клада, в търсене на нещо останало за ядене. Изстреля няколко куршума към тях, като се надяваше да ги накара да се разпръснат.

На сутринта се уви с най-здравото си одеяло, преметна пушката през рамото си и пое покрай рекичката.

Слънцето бе започнало да се спуска към хоризонта, когато Тамсен стигна до отсрещния край на езерото. Над всичко наоколо бяха надвиснали неестествено спокойствие и толкова дълбока тишина, че първата ѝ мисъл беше, че може би всички са заминали или са загинали.

Тишината я изпълваше със злокобно предчувствие.

Дори от това разстояние виждаше огромните почернели ями на местата, където имаше клади, както и край рекичката с елшите. Останалите фургони изглеждаха почти изоставени: покривалата им бяха разкъсани и съсипани от природните стихии. Лагерът приличаше на град на призраци — град на враждебно настроени призраци, все едно в тишината се спотайваше ехото на разгневен глас. Дали не беше сбъркала?

Усети миризма на гнилоч; прилоша ѝ и се олюля, повлечена от пристъп на световъртеж. Остана без сили и се наложи да се подпре за малко на тънко дърво, за да се пребори с желанието си да повърне. Къде бяха всички хора? Ако бяха мъртви, къде бяха телата им?

Тя стигна до първата колиба, разделена от останалите заслони от една малка горичка. Вътре беше разхвърляно, по пода от отъпкана пръст се търкаляха дрехи и завивки, виждаха се празни и преобърнати сандъци, а мръсните дрехи сякаш бяха оживели от мухи. Очакваше да открие някого вътре — едно или две болни деца, които чакат родителите си да им донесат дърва за огрев или вода. Вдигна от бъркотията на пода джобна Библия. На заглавната страница беше написано: „На Елеанор, с любов от леля Мини. Да ти бъде за утеха“.

И тогава я видя: пушката на Кесибърг. Несъмнено беше неговата — бе я виждала в ръцете му много пъти, докато нехайно я носеше навсякъде със себе си, все едно искаше да напомни на останалите да стоят настрана от него. Сърцето ѝ заби по-бързо, докато се ровеше в останалите вещи в колибата. Дали Кесибърг беше сторил нещо лошо на останалите? Затова ли беше толкова тихо? Отново ѝ прилоша, но тя преглътна гаденето си и продължи методично да претърсва нещата му. Може би поне щеше да намери нещо за ядене — дажби, откраднати от другите, изсушено месо, каквото и да е. Цялата трепереше, беше ѝ студено и я тласкаше единствено инстинктът за оцеляване. Щеше да събере каквото може, а след това да продължи, да потърси някакви признаци на живот в останалите заслони, някакви следи от дъщерите си.

Но не намери храна. Вместо това откри друго — сякаш нарочно скрито под купчина съчки. Бяха куп листове, завързани с тънка кожена лентичка. Знаеше, че не бива да се бави, че трябва да се махне оттук, но не можеше да помръдне от мястото си, прикована от ужасно съмнение. Слънцето вече залязваше навън и в колибата бе сумрачно, но тя присви очи и ръцете ѝ затрепериха, когато вдигна листовете и откри какво представляват. Бяха писма.

Нови и нови писма, до едно от Едуин Брайънт, адресирани до Чарлс Стентън. Колко ли дълго са били скрити? Не виждаше ясно в тъмното и се боеше, че всичко това може да се окаже халюцинация, но нещо я накара да ги отвори, едно по едно.