Алма Катсу - Глад

— Знам какво е най-доброто за мен — отвърна тихо тя. — Джордж Донър е най-доброто за мен.

Сетне добави:

— Все пак не мога вечно да живея с теб.

Джори се прокашля. Нещо проблесна в очите му и тя се почуди какво беше.

— Просто искам да кажа, че не бива да бързаш толкова. Не се съмнявам, че може да намериш и по-добър от него. И знам, че ще липсваш на децата.

Той помълча, преди да добави:

— Ще липсваш на всички ни.

Тя прехапа устни, за да не позволи на гнева си да се излее навън и да се преобрази в ридания. Как беше възможно Джори толкова да не си дава сметка какво мисли и казва? В момента имаше нужда от нещо, за което да се хване. Джордж Донър щеше да бъде нейната котва.

— Знам какво правя, Джори. И вече съм взела решение. А сега нека да не говорим повече за това.

Тя се загърна по-плътно с наметалото и се премести по-настрани на капрата, така че краката им вече да не се докосват, и усети хлад там, където преди усещаше топлината му.

Джори прие тези думи. И по пътя до фермата на Донър не възрази повече.

Калаеният покрив сияеше като сребро на светлината на утринното слънце. Джордж Донър притежаваше голяма къща, два пъти по-голяма от къщата на Джори. Беше прясно варосана, поддържана и изчистена до блясък. На стълбището на входа бе сложен керамичен съд с голям букет от диви богородички, за да посреща гостите. Това подобри настроението на Тамсен, както и погледите, които ѝ хвърляха всички гости — с възхищение и завист в очите.

Джори се зае да помогне на децата да слязат от фургона, докато Тамсен застана отстрани, изпълнена с внезапно колебание. През отворените прозорци на къщата се разнасяха гласове, мъжки и женски, и приглушено потропване и поскърцване на столове, докато ги подреждаха в голямата дневна за сватбеното тържество. Готвачката на Джордж сигурно бе заета да приготвя сватбената закуска, да пържи бекон и яйца, да наглежда печивата във фурната. В килера сигурно се охлаждаха пайове с ябълков пълнеж, любимите на Джордж.

Вратата изведнъж се отвори и от къщата се показа Джордж Донър. Беше много едър мъж, но изглеждаше някак притиснат от строгия си черен костюм. Той примигна от изненада (или от изумление), когато погледна към нея. Имаше мило лице и мили очи. Тя си напомни, че бе взела правилното решение.

— Скъпа моя — ти си истинско видение.

Думите на Донър бяха същите като онези, които Джори ѝ беше казал по-рано, но сякаш пропаднаха във въздуха, лишени от живот. Устните му потрепнаха, когато целуна ръката ѝ.

— Благословен съм, щом си съгласна да станеш моя съпруга!

Малките му дъщери, Елита и Лиан, стояха зад него. Майка им беше починала още докато бяха бебета, а сега Тамсен дори не беше първата им мащеха, а втората. Нищо чудно, че я гледаха толкова сдържано; майките бяха преходни същества. Нямаше полза да се привързват твърде силно към тях.

Елита, по-голямата, пристъпи напред и протегна към нея букет цветя, вързани с широка панделка от сатен.

— За теб, госпожо — рече момичето, едва ли не шепнешком.

Букетът изглеждаше необичайно: имаше цветя, да, но и по малко от всичко останало — билки, треви, дори бурени. Беше странен подарък за сватбен ден.

— Сами ги събраха — рече Джордж, когато забеляза озадаченото изражение на Тамсен. — Заради твоя интерес към ботаниката. Нали си спомняш, че ми каза как някой ден искаш да напишеш книга за флората в този район и за лечебните растения? Когато разбраха за това, Елита и Лиан събраха по едно от всички различни растения, които се намират в нашия имот, и направиха този букет за теб.

Тамсен беше забравила, че му е казала. Той не се беше присмял на идеята жена да напише научна книга, както бяха сторили някои от мъжете, на които бе споменавала за това в Кълоуи. Джордж беше запомнил — и нещо повече, беше споделил това с дъщерите си. Това означаваше повече за нея от предложението му да ѝ купи скъпа рокля.

Изведнъж ѝ се прииска да се разплаче от това колко беше мил с нея. Но се овладя и се усмихна първо на него, а после на дъщерите му.

— Благодаря ви, момичета. Трогната съм, че сте помислили за мен.

Тя прихвана Джордж под ръка. Ръката му беше сигурна и силна, но въпреки това се почувства така, все едно се носи във въздуха — или се разтваря във въздуха. Все едно изчезва.

Рискува да хвърли поглед на Джори, но той се занимаваше с децата и не видя. И в този миг нещо в нея се пръсна на парчета. Беше като познание, което никога повече нямаше да забрави.

Любовта не беше за всички.