Алма Катсу - Глад

Сара не спираше да говори за миналите Коледи във фермата в Спрингфийлд.

— Помниш ли онази година, когато мама ни уши еднакви рокли от червена басма? Помниш ли как си мислехме, че сме голяма работа с тези рокли? Аз не свалих моята, докато не се разпадна, така че мама уши завивка от парчетата.

„Престани“, искаше да каже Мери. Но не искаше и да говори. Не можеше да понесе да чуе собствения си глас — непроменен и жив във вечния покой на свят, в който Чарлс Стентън вече не съществуваше.

Откакто го беше изоставила, сестра ѝ се грижеше за нея, все едно бе инвалид: „Седни тук, не толкова близо до огъня, опитай се да поспиш. Хвани края на моето одеяло и върви след мен“. Сънят ѝ убягваше. Беше единственото нещо, което очакваше с нетърпение — забвението и тишината, която бе толкова дълбока, че не ѝ се налагаше да мисли за онова, което се бе случило.

Понякога, през деня, изведнъж осъзнаваше нещо — кога беше започнало да вали сняг? Кога бяха стигнали сред върховете? — и си даваше сметка, че е задрямала, докато върви.

Все по-нататък и по-нататък. Крачка по крачка бяха преодолели върховете, където ветровете бяха толкова силни, че снегът валеше настрани, и сега мъчително се спускаха от другата им страна. Беше трудно да се определи колко дни са изминали, защото всичките бяха еднакви — нищо друго освен миля след миля, потънали в сняг. Луис няколко пъти беше изгубил съзнание през последните три или четири дни. В повечето сутрини баща ѝ беше твърде изнемощял, за да се изправи на крака, така че се налагаше да го повдигнат или да го пренесат до мястото, където искаха да го изправят, а той се олюляваше като мъртвец, вдигнат от гроба с някакво вещерско заклинание, за да закрачи отново.

И сега, на Коледа, не успя да продължи. Няколко часа преди да се стъмни, той се срина на колене и никой не можа да го накара да се изправи отново.

Мери видя през пушека от лагерния огън как сестра ѝ и нейният мъж са се надвесили над баща ѝ. Гласовете им я гъделичкаха по краищата на съзнанието, твърде тихи, за да различава какво точно казват. Луис и Салвадор, индианците от племето миуоки, окаяно се свиваха един до друг под едно одеяло — като кльощави птици, свързани помежду си с общи пера. В последно време преживяваха от кожените ивици, които режеха от дрехите си и дълго време след това ги дъвчеха, за да омекнат в устата им и да издържат по-дълго.

Сара се отдели от съпруга си и дойде да седне при Мери. Дълго време мълча, преди най-сетне да проговори:

— Татко е мъртъв.

Мери се опита да се протегне в себе си, за да изтегли оттам някаква нишка на скръб или съжаление. Но все едно студът на планината я беше изпреварил и я беше смразил, до дъното на душата ѝ.

— Трябва да го погребем — рече тя.

Сара поклати глава.

— Трябва да продължаваме.

Но сякаш нещо се беше прекършило у Мери. Тя не отстъпи.

— Аз бях дотук — каза тя. — Искам да се върна при останалите. Вече сме твърде малко на брой. Ще ни избият един по един, до крак. Нямаме никакъв шанс.

Сара стисна сестра си за раменете с ледените си пръсти.

— Вече не можем да се върнем, Мери. Стигнахме твърде далеч.

— Така изложихме на опасност и другите — отвърна тя и едва сега си даде сметка колко вярно беше това. — Искахме да отидем напред, за да потърсим помощ, но по този начин намалихме числеността на групата. Сенките ще ги нападнат, както нападнаха нас. Не разбираш ли? Разделихме се на по-малки групи и сами се превърнахме в по-лесни мишени. Така се обрекохме на гибел, а с това и останалите.

— Мери — повтаряше сестра ѝ, като я разтърсваше с всички сили.

Или просто трепереше от студ?

Не ѝ беше трудно да си представи как ляга на земята и се оставя на снега, за да я погълне. Как се предава на студа. Как пръстите на ръцете ѝ се вкочаняват, а сетне и пръстите на краката, ушите и носът, гърлото и най-сетне гърдите.

Но тя не си го беше представяла. Наистина лежеше на земята.

Сара бе изчезнала някъде. А може би никога не е била тук — може би нито един от тях не е бил тук.

Снегът се сипеше по миглите на Мери, като ги смръзваше на миниатюрни ледени висулки, които пречупваха светлината на огъня. Или беше дневната светлина? Утрото някак си беше дошло. В нея вече не беше останал никакъв глад — и никакво друго чувство.

Снегът бе ослепителен и безкраен.

Сара изникна до нея, вдигна я, принуди я да се изправи на крака и я хвана за ръката.

Двете се повлякоха напред, към заслепяващата светлина.