Алма Катсу - Глад

Не можеше да умре по този начин.

Не и сега.

Още не.

Пръстите му едва достигнаха до приклада на пушката. Подхлъзнаха се по него, но не успяха да го уловят. Но създанието вече го беше докопало и го беше захапало за глезена — и Стентън изстена от ужас, когато видя човешки очи и човешка уста…

Каквото и да беше това нещо, някога то е било човешко същество.

Но създанието вече не беше човек. Зъбите му не бяха човешки; Стентън усети как се забиват дълбоко в кожата му, в мускулите, и между тях се показва нещо мокро и ужасяващо, което нямаше какво да е друго — освен език.

Той ритна нещото с всичка сила в лицето. То не го пусна, но за миг замря и той успя да се извърти и да достигне пушката си.

Сетне отново се претърколи по гръб, вдигна оръжието пред гърдите си и стреля право в очите на създанието.

Чудовището го пусна. Стентън не изчака да види дали е мъртво. С усилие се изправи на крака и когато отпусна тежестта си на десния, го прониза толкова силна болка, че пред очите му причерня. Видя как още от тях се събират между дърветата. Стреля отново, на сляпо, като не беше сигурен дали изобщо се цели в сенките. Спря на снега, като трепереше и губеше кръв, и ги видя да се прегрупират — като тъмен поток от тела. Отново вдигна пушката си, когато внезапно движение го накара да се обърне: едно от тях се беше нахвърлило върху него от лявата му страна, от засада, и преди да успее да се прицели, го повали по гръб в снега, а пушката изхвърча от ръцете му.

Вонеше на труп, оставен твърде дълго на слънцето. Но пръстите му бяха студени, хлъзгави и влажни — от гнилоч. Той се задави от миризмата. Опита се да го отхвърли от себе си, но беше затиснат под него и нямаше сили да се съпротивлява. Устата на нещото сякаш се отвори двойно по-широко, като долната му челюст се откачи като на змия. Той зърна зъби, остри като гвоздеи и твърде, прекалено много — и дългия лъскав тъмен тунел на гърлото му, и ужасяващия език, който шибаше насам-натам като сляпо животно в търсене на плячка.

А сетне сякаш експлозия раздели челото му на две. Нещото се изпъна назад — Стентън усети вкус на повръщано — и се отдръпна, а половината му лице висеше като счупена щора. Но продължаваше да се движи. Беше живо.

Разнесоха се викове. Мери се озова до него, на колене в снега, като го дърпаше. Плачеше и крещеше.

— Защо ни остави? Нали знаеш, че е опасно? Какво си мислеше? Защо тръгна сам?

Уилям Еди стоеше зад него, стиснал димящата си пушка. Но очите му не се откъсваха от крака на Стентън, а изражението му не лъжеше.

— Лошо, а? — каза Стентън. — Чудовищата ме докопаха.

Думите изскочиха от устата му, преди да си даде сметка колко налудничаво звучат.

Но дали наистина беше налудничаво?

Може би това бе проклятието на тези планини — те първо принуждаваха човека да полудее, а след това обръщаха собствената му лудост срещу него самия, облечена в плът.

Като някакво библейско наказание.

Мери продължаваше да го стиска за ръката, все едно той можеше да се изправи на крака и да си тръгне оттам.

Стентън усещаше болестта, която навлизаше в тялото му, като някаква тъмна, хлъзгава и чужда тръпка по вените си — толкова ледена, че го изгаряше. Колко ли време щеше да мине, преди да го преобрази? Няколко дни? Една седмица? Поне дотогава щеше да е мъртъв вече, замръзнал от студ или разкъсан от чудовищата, след като се върнат.

Но дори това да не беше болестта, вече нямаше никакво значение. Беше толкова тежко ранен, че нямаше как да го върнат в лагера или да го пренесат достатъчно близо до ранчото, за да доведат някого на помощ.

— Тръгвай — рече той на Мери. — Бягай. Има и други. Всеки миг ще дойдат.

— Не мога да те изоставя — отвърна тя.

Дали изобщо му вярваше? Дали беше възможно да го разбере? Беше прекалено студено, за да заплаче, но дори на мътната светлина от далечния огън — значи все пак бяха успели да го запалят — болката се четеше ясно по лицето ѝ. Нито една част от него не беше останала недокосната от тази болка.

— Трябва — рече той и се обърна към Еди.

Напрежението и ужасът продължаваха да се разнасят в него, така че главата му се въртеше, сякаш всеки миг щеше да повърне. Трябваше да отпусне глава, поне за малко…

— Тръгвайте. Отдалечете се колкото можете повече от това място.

Еди вдигна пушката на Стентън.

— Искаш ли да ти я заредя?

— Не, вземете я с вас. Ще ви потрябва. Аз ще се оправя.

Сетне се обърна към Мери:

— Хайде, тръгвай. Искам да останеш жива, Мери. Иначе няма да има никакъв смисъл. Абсолютно никакъв смисъл.