Алма Катсу - Глад

За миг Луис Кесибърг отново се почувства на единайсет и стоеше до баща си в помещението, където опушваха месото. От една кука на тавана висеше огромен труп и леко се полюляваше. Сякаш още чуваше тихото кап, кап, кап на кръвта, която капеше в мътната локва под тялото, и още долавяше металния аромат във въздуха. А формата на трупа не беше като на животно, а на човек.

В него се надигна вълна от нещо като желание, която беше толкова силна, че и той се олюля.

И оттогава това чувство никога не го беше напускало напълно.

По гръбнака му пробяга ледена тръпка.

Луис не искаше нищо друго, освен да се махне по-далеч от чичо си Райнер, от пламтящите му очи и вонята му на леш.

— Ще се справя, чичо. Баща ми ме научи достатъчно. Оправям се.

Успяваше да ги удържа — желанието, жадуването, глада.

Райнер се претърколи настрани, за да се обърне с лице към огъня.

— Мислиш си, че знаеш какво те очаква, но нищо не знаеш. Лягай си, момче. Някой ден ще разбереш.

Не, реши Луис Кесибърг, докато се изкачваше по стълбата към леглото си, за да се отдалечи колкото може повече от този страховит старец. По някакъв начин беше добре, че Райнер се беше появил. Защото понякога Луис усещаше, че благородните му намерения му се изплъзват. Понякога, особено нощем, когато беше трудно да устои на глада, който гореше във вените му, когато се вкопчваше в краищата на леглото си, хапеше кокалчетата на ръцете си и едва удържаше яростта, която искаше да го погълне, или искаше от него той да погълне целия свят — не беше сигурен кое от двете. Понякога му идваше да се огъне и да се предаде на проклятието. „Ние, мъжете от фамилията Кесибърг, сме създадени за това; то е в природата ни, в кръвта ни.“ Но когато видя Райнер, все едно го удари мълния. Луис не искаше да свърши като него: преследван, без корени, сам.

Но докато лежеше в тъмното и си представяше как сграбчва чичо си за врата и го стиска толкова силно, че кожата му става лилава, а от устните му прокапва кръв, Луис си даваше сметка, че шансовете не бяха на негова страна. И Райнер сигурно имаше право — беше само въпрос на време.

Отряд „Пропаднала надежда“ — така ги наричаше Мери, защото бяха точно това: последната останала надежда на кервана. В крайна сметка потеглиха само осем души: Мери и Стентън; сестра ѝ Сара със съпруга си Джей; Франклин Грейвс, макар и да изглеждаше твърде болнав и да беше изгубил половината си телесно тегло; Салвадор и Луис, двамата индианци от племето миуоки, които бяха придружили Стентън по пътя обратно от ранчото на Джонсън; и Уилям Еди.

Семейство Мърфи и семейство Брийн отказаха да се включат, и Мери го посрещна с облекчение. Според тях идеята беше абсурдна и предвиждаха, че всички ще се върнат до един ден — освен ако не замръзнат до смърт. Не беше ясно дали Салвадор и Луис наистина искаха да потеглят с тях, тъй като и тяхната вярност към Стентън имаше някакви граници, но явно не искаха и да останат сами с хората, които току-що бяха убили момчето от племето пайути.

Хората от отряда не искаха да взимат много със себе си; в лагера оставаха доста гърла за хранене. Патрик Брийн и Долан заявиха, че би трябвало да тръгнат без нищо. И без това щяха да загинат, така че онова, което взимаха със себе си, само щеше да се похаби.

Подбраха провизиите с особено внимание. Бяха останали без сили, а всяка унция щеше да бъде от значение, ако им се наложеше да бягат. Взеха една брадва, едно въже (омотано около кръста на Еди като колан) и по едно одеяло на човек, преметнато на раменете им като наметало. Стентън и Еди носеха пушките си. Маргарет Рийд и Елизабет Грейвс тайно им дадоха сушено говеждо, което щеше да им стигне за няколко дни. Точно преди да потеглят, Мери забеляза как Стентън прибра още някакви неща в джобовете на връхната си дреха, но не видя точно какви бяха.

В утринта на потеглянето не валеше сняг и това беше добър знак. Елизабет бързо целуна бащата на Мери — първият признак на близост между тях, който Мери бе виждала от много дълго време насам. Загубата на Уилям и Елеанор едновременно се беше оказала почти непосилна за майка ѝ.

Мери откри, че ѝ е по-трудно да се сбогува с останалите си братя и сестри. Разделяха се за пръв път през целия си живот. Трите по-малки сестри и двете момчета от семейство Грейвс силно прегърнаха Мери и Сара.

— Не плачете. Ще изпратим хора да ви помогнат, а след това отново ще бъдем заедно — рече Мери, като ги прегръщаше в отговор.