Алма Катсу - Глад

Райнер повдигна едната си вежда.

— Оставил си го чак там да гние сам в затвора?

Страните на Кесибърг пламнаха.

— Искам да започна нов живот.

Погледът на чичо му тежко се прикова в него, но Луис не посмя да му отвърне. Спомняше си гнева на Райнер от детството си; беше непредвидим и в епични мащаби. Веднъж го беше смазал от бой, защото бе изсипал на пода чаена лъжичка сол; друг път му беше избил зъб, защото подигравателно бе завъртял очи към тавана на нещо, казано от него.

Но този път Райнер само се разсмя отново.

— За хората като нас няма нов живот. Ти носиш в кръвта си това, което си. И никога не можеш да се отречеш от него.

Луис огледа стаята, в която живееше. Сгъстяващият се сумрак скриваше оскъдицата. Беше най-обикновена колиба, с една стая и легло на тавана, до което се качваше по стълба. Тази маса и двата стола бяха, общо взето, единствените мебели, които притежаваше.

— Тук няма много място за гости, чичо — започна той.

Райнер си наля още едно питие.

— Ще остана само няколко седмици. После заминавам на запад, за известно време. Чух за една работа за златотърсачи в планините.

— В Калифорния?

Чичо му кимна.

— Чух, че там няма закони. Хората като нас могат да се скитат свободно, ако разбираш какво имам предвид. Няма кой да ни види.

Да поеме на запад, за да спечели цяло състояние от злато. Идеята за това проблесна в съзнанието на Луис — като мираж. Да остави зад гърба си всекидневното мъчение на земеделската работа и никога повече да не оре, да полива и да плеви. Беше трудно да започнеш нов живот, когато нямаш нищо и идваш отникъде.

Но не. Луис имаше планове. Щеше да си намери жена, да работи усърдно, да се впише в обществото. Като дете никога не беше изпитвал щастие — баща му беше чудовище, а не родител, а майка му бе изчезнала без следа, преди да му останат някакви спомени за нея — но той се беше заклел да не повтаря грешките на баща си, чичо си и всички останали от своето семейство. Беше решен да бъде различен от тях. Не искаше да бъде провал. Щеше да разбие семейното проклятие.

Само трябваше да се държи и да преживее тези трудни времена, и после щеше да стане по-лесно. Нямаше как да е иначе.

По-възрастният мъж бръкна в джоба си и подхвърли на масата една шепа смачкани банкноти.

— Мога да си платя — рече той. — Не те моля за милостиня.

Очите на Кесибърг се разшириха, когато видя парите — бяха повече, отколкото щеше да изкара за цяла година.

— Откъде ги взе?

Райнер наля щедро количество уиски в чашата си.

— В последно време продавах патентовани лекове. По мои собствени рецепти, от родината. Вървяха добре.

— Явно е било така… Но ако се продават толкова добре, защо ще ходиш чак в Калифорния?

Кесибърг разбра, че чичо му лъже. По-възрастният мъж се протегна на стола си. Сетне прикова поглед в своя племенник, в напрегнато очакване да види как ще реагира на думите му.

— Защото съм болен от нещо, за което няма лек. Мисля, че му викат златна треска.

Той му намигна, а на Луис му прилоша. „По-скоро треска на кръвта“, помисли си той.

Едва по-късно вечерта, когато Кесибърг се зае да направи място на чичо си да спи на пода — Луис не искаше да кани чичо си да се качи при него, защото някак си не можеше да понесе мисълта, че ще лежат един до друг през цялата дълга нощ — Райнер му отправи своето предложение.

— Защо не дойдеш с мен?

По-възрастният мъж току-що беше свалил мръсната си връхна дреха, за да се приготви за лягане, и стоеше пред племенника си по риза, покрита с петна. Очите му се приковаха в по-младия, блестящи като на вълк.

— Какво изобщо те задържа тук? Този скапан чифлик? Трябва да ти кажа, че всичко това ми прилича на поредния ти провал, синко.

— Не ме наричай синко — отвърна той, ужилен от обидата. — С това искам да се занимавам сега. Изборът си е мой.

Чичо му сви рамене.

— Както искаш, но това е грешка, момчето ми. Има си причина мъжете от фамилията Кесибърг да не се задържат на едно място. Ако останеш на едно място, ще те надушат какъв си.

Семейното проклятие.

„То няма да ме сполети.“ Но нямаше как да го каже на чичо си; така все едно щеше да размаха червено знаме пред някой разярен бик.

— Ще внимавам — рече той.

Но по-възрастният мъж не беше готов да се откаже.

— Тревожа се за теб. Не си прекарал достатъчно време с мъжете от фамилията Кесибърг, защото баща ти е далеч оттук, в затвора, а ти живееш в Новия свят и покрай теб няма чичовци и дядовци. Не знаеш какво е, как ще те сполети онова чувство — толкова силно, че няма да можеш да му откажеш. И когато се случи, как ще се погрижиш за себе си?