Алма Катсу - Глад

Мери с мъка си пробиваше път през дълбокия сняг, за да ги настигне.

— Няма нужда да го убивате. Просто го пуснете. Няма защо да се тревожите — той ще ви остави на мира.

— Напротив — ще подивее като останалите, а след това ще се върне, за да ни нападне. И може би ще убие някой от нас или някое от децата. Нали видя какво стана с Ландръм? Това ли искаш?

Говореше Долан, а гласът му беше ядосан.

— Няма как да знаете това! — рече умолително Елита. — Заклевам се, че ще си тръгнем и няма да ни видите повече, само му дайте този шанс!

Мъжете продължиха, сякаш не ги бяха чули, без да откъсват очи от пътя пред себе си. Не спряха, докато Брийн не им нареди. На избраното място беше тихо и спокойно и единствено лекият ветрец шумолеше в клоните на бор наблизо. Гласовете на хората от колибите долитаха едва чуто до тях — единственият признак на живот в цялата пустош наоколо. Франклин Грейвс вече ги беше настигнал и грубо дръпна Мери назад с изражение, което ясно говореше, че този път няма да я остави да постигне своето, за нейно собствено добро и за доброто на семейството ѝ. Човек не можеше да попречи на такива разгневени, неразумни мъже, когато са си наумили да направят нещо.

Те се отдръпнаха по-назад от Томас. Долан вдигна пушката си, като опря приклада на рамото си.

Томас изглеждаше свръхестествено спокоен. Очите му се стрелнаха към лицето на Елита.

— Не биваше да идваш с мен. Върни се. Моля те.

Кесибърг кимна към Елита.

— Направи така, че да ѝ бъде по-лесно. Кажи ѝ, че сме прави. Кажи ѝ, че усещаш болестта в себе си.

Но Томас не каза нищо, а вместо това продължи да се взира над главите им.

Мери отчаяно местеше поглед от един към друг, като се опитваше да измисли някакъв начин да ги накара да разберат, че няма нужда да го правят, но думите ѝ убягваха. Така или иначе, те не се интересуваха какво говори здравият разум. Бяха подчинени на гнева и страха си.

Елита вече ридаеше с всички сили. Тя посочи с ръка срещу Кесибърг.

— Той ви накара да го направите, нали? Каквото и да ви е казал, лъже. Прави го само за да си отмъсти на мен и Томас, защото не му се подчинихме.

Но Мери виждаше, че те даже не я слушат. Нито един от тях дори не повдигна вежди, а Кесибърг само се усмихна срещу нея, сякаш беше доволен от себе си.

Долан запъна ударника.

Писъкът на Елита и изстрелът отекнаха сред дърветата по едно и също време. В продължение на един безтегловен миг Томас остана на крака — и в гърдите на Мери се надигна надежда: може би Долан не го беше улучил.

Сетне Томас падна по гръб в снега.

Луис Кесибърг си помисли, че Райнер не се беше променил особено много за петнайсет години. Косата на чичо му беше малко по-бяла, а кожата на лицето му — малко по-загрубяла, но иначе бе почти същият както последния път, когато го беше виждал — още като малко момче в Германия. Усмивката на Райнер беше също толкова нехайна, а в очите му просветваше същата лудост. Нещо в стомаха на Луис се преобръщаше и от двете. Беше се утешавал с надеждата, че Райнер е умрял, и когато отново го видя на прага си тази вечер, Луис се изплаши повече, отколкото можеше да си обясни. Човек не биваше да има вяра на усмивките на чичо му — а той знаеше, че зад тези искрящи очи се крият отвратителни тайни.

Райнер беше изникнал на прага на Луис, без да го предупреди. Не беше човек, от когото да очаква писма, разбира се — но все пак се разтревожи от появата му. Луис живееше в този чифлик под наем едва от няколко месеца. Как беше успял да го открие?

Луис извади бутилка от домашното уиски на един съсед, което беше доста силно, и две калаени чаши.

— Warum bist du hier? — попита той на немски, какъвто не беше говорил отдавна.

„Защо си тук?“ Не откъсваше очи от чичо си, докато оставяше чашите на пропуканата стара маса.

Ето я пак — тази нехайна усмивка.

— Заради семейното проклятие.

Чичо му се разсмя, когато го каза, отпусна се на един от столовете на Луис и гаврътна чашата си на един дъх.

Значи така. Чичо му беше избягал от родината.

— За какво те издирват?

— Обичайната история. Но не могат да докажат нищо. Някакъв човек е изчезнал, но няма труп — тогава кой може да каже, че е извършено убийство?

Чичо му отново се разсмя гърлено, сетне се облегна назад на стола си и присви очи към ъглите на стаята, потънали в сенки.

— Къде е изчезнал баща ти?

— В затвора е. В Индиана.