Алма Катсу - Глад

Кесибърг свали едната си ръкавица и я докосна по бузата с голите си пръсти. От допира му кръвта ѝ изстина.

— Мислиш ли, че тези диваци изобщо знаят какво означава да обичаш? Те не обичат по същия начин, по който го прави белият човек — заяви той убедено.

Елита си представи жената на Кесибърг, която се казваше Филипин — дребна, със светлокестенява коса, обикновено с някаква синина по лицето. Никога не беше чувала гласа ѝ. Дали Кесибърг обичаше жена си? Дали изобщо беше обичал някого? Елита бе почти сигурна, че знае отговора на този въпрос.

— Ще викам — рече тя.

Той я притисна с гръб към едно дърво. Тя се съсредоточи върху прозрачен сопол, който висеше от върха на червения му нос, защото не искаше да го гледа в очите.

— Ако ми правиш проблеми, аз ще направя проблеми на твоя приятел. Знаеш, че мога. Никой няма да си мръдне пръста, за да помогне на един индианец.

Тя почувства до мозъка на костите си колко беше вярно това. Притисна гръбнака си в дънера на дървото, стегната в очакване на първото му докосване. Беше облечена с толкова много пластове дрехи, че дори да я хванеше за гърдите, всъщност нямаше да ги пипа. Знаеше това, но в същото време от тази мисъл потрепери цялата. Спомни си как беше пристъпил към нея Томас, едва снощи, за да притисне устни към шията ѝ.

Но момичетата бяха казали, че Кесибърг няма да направи нищо страшно. Тя се опита да се успокои с тази мисъл, макар че стомахът ѝ сякаш се беше заклещил някъде на гърлото, а цялото ѝ тяло се беше сковало в знак на протест. Той само щеше да я пипа. Тя щеше да понесе това и така Томас нямаше да пострада. Едва ли не си пожела да побърза, за да се приключва по-скоро…

Кесибърг я сграбчи за връхната дреха и рязко я дръпна, за да я разтвори, а сетне разкъса и роклята, като оголи кожата на гърлото и пазвата ѝ. Тя извика от изненада. Но той притисна с ръка устата ѝ. Пръстите му бяха гнусни на вкус. Помисли си да го изрита с коляно между краката, но се боеше, че това няма да го накара да спре, а само ще го разяри. Приличаше ѝ на човек, който започва да удря, когато се ядоса; жена му Филипин беше доказателство за това.

— Не си толкова хубава, колкото някои от другите момичета — промърмори той и притисна едното си коляно между краката ѝ, за да ги разтвори. — Но ще свършиш работа.

Елита твърде късно разбра, че той няма само да я пипа и с това да се приключи. Твърде късно, едва когато той разкопча колана си, тя осъзна, че възнамеряваше да направи нещо много, много по-лошо. Един глас в главата ѝ повтаряше: „бягай, бягай, бягай“. Дали беше някой от мъртвите? Нямаше значение; краката ѝ бяха сковани от страх.

А сетне, внезапно, и двамата бяха поразени от някаква ужасна сила, така че Кесибърг отхвърча настрани от нея, а тя падна в снега. Усети вкуса на кръв в устата си, защото си беше прехапала езика. В гората се разнесе ужасяващ крясък. Отначало си помисли, че е някой от тях.

Но беше Томас. Двамата с Кесибърг се боричкаха в снега. Томас го беше изненадал, но Кесибърг бързо си възвърна преимуществото на силата. Тя се озърна наоколо, за да потърси някакъв камък или клон — нещо, което да използва като оръжие.

Накрая Кесибърг успя да отблъсне Томас от себе си, като го повали на земята. Изправи се, като дишаше тежко и се отърсваше от снега — подобен на някаква страховита сянка, уголемена от лъчите на залязващото слънце.

— Мислиш ли, че можеш да се биеш с мен, момче? Мислиш ли, че ще я спасиш?

Ботушът му се заби в ребрата на Томас с всичка сила.

— Е, толкова по-жалко за теб. Тя е курва. Тя ме желае. Иска да я направя жена.

В мига, в който Кесибърг вдигна крак, за да изрита Томас още веднъж, Елита се хвърли върху него. Успя да го събори на земята, като го притисна в снега. Той започна да се мята под нея, за да се освободи.

— Махни се от мен, тъпа кучко — процеди той и я събори по гръб.

Под полите и под яката ѝ влезе сняг. Беше толкова студен, че изохка. Беше уморена. Уморена да му се съпротивлява.

— Остави ни на мира, просто ни остави на мира! — кресна тя.

Кесибърг отново се надвеси над нея и тя затвори очи в очакване на юмрука му. Но в този миг я грабна една силна ръка, която я дръпна, за да се изправи.

— Хайде — рече Томас.

Тя се обърна като замаяна и видя, че Кесибърг беше изостанал и се беше превил одве, все едно търсеше да различи някакви форми по леда. Двамата с Томас се втурнаха през снега, като се препъваха и се олюляваха на всяка крачка. Томас я погледна през рамо. — Лицето му бе почервеняло, а дъхът му излизаше на пресекулки, докато я дърпаше с такава сила, че рамото ѝ гореше.