Алма Катсу - Глад

Тамсен изкрещя и когато Уолт Херън вдигна пушката си и стреля след съществото, тя не изпита никакво усещане за мъст, а единствено нови дълбини на ужаса. Вече нямаше как да се отрече, че там навън наистина имаше нещо смъртоносно и нечовешко, което непрестанно пропълзяваше все по-близо до тях.

Джейкъб веднага занесе доведения си син в палатката и Тамсен се зае да се погрижи за раните на момчето, докато Бетси стоеше отстрани и плачеше, заровила лице в дланите си. От създанието по момчето беше полепнала тежка воня — подобно на миазма, на лоша поличба. Момчето не изглеждаше толкова зле, но отстрани на шията му имаше дълбока резка, която притесняваше Тамсен, и дори след като почисти раната, тя продължи да усеща, че нещо не е наред.

Соломон живна още на следващата сутрин, а до следобед вече се държеше така, все едно нищо не е станало. Отиде с Лиан да събере дърва за огъня и събра сняг в едно ведро, за да го разтопят за вода. Имаше здрав апетит. Изглеждаше неуморим.

До вечерта страните му се бяха зачервили и пареха на пипане. Кожата му беше мокра от пот.

На другия ден вече тичаше насам-натам, като бореше братята и сестрите си в претъпканата палатка. Когато Бетси го сгълча, той изхвърча навън на студа без връхна дреха или ръкавици и не им обърна никакво внимание, когато му казаха да се върне вътре. Не позволи и на Тамсен да прегледа раната или да му смени превръзката.

Очите му блестяха и се стрелкаха насам-натам, а устните му бяха разкривени от някаква странна, разсеяна усмивка. В съзнанието на Тамсен туптеше споменът за Халоран. Това я караше да се страхува, но не знаеше как ще може да го обясни на Джейкъб или на майката на момчето. Реши да не им казва нищо, а да го наглежда. Все пак още беше малък. Децата се възстановяваха бързо.

Но с всеки изминал час той ставаше все по-зле. По-превъзбуден, по-агресивен, по-маниакален. Тамсен сякаш виждаше Халоран във всичко, което правеше или казваше Соломон, във враждебността и нетърпението му. В негово присъствие беше напрегната, като очакваше всеки момент да се прекърши. И този миг дойде, когато той се нахвърли върху малката Джорджия, една от дъщерите на Тамсен. Бърза като ястреб, тя се стрелна между тях и блъсна Соломон по-надалеч от нея. Веждите на Джейкъб подскочиха нагоре, а Бетси се втурна да застане до сина си.

— Какво си мислиш, че правиш? — настоя да узнае тя. — Можеше да го нараниш. Той е ранен, забрави ли?

Но Тамсен бе видяла ужаса, който пробяга по лицето на Соломон. Той знаеше какво едва не бе направил. Това беше последната му истинска човешка мисъл. Изскочи от палатката, преди някой да успее да го спре, и изчезна в нощта.

Наложи се да се притекат двама мъже, за да удържат Бетси да не побегне в мрака след него.

За Бетси това беше началото на края. Отначало беше бясна на всички, че ѝ бяха попречили да се опита да спаси сина си.

— Нямаше как да го спасиш — опита се да ѝ обясни Тамсен, но Бетси отказваше да ѝ повярва.

— Трябва да го намерим. Той не може да оцелее самичък — увещаваше мъжа си Бетси.

Поне беше запазила достатъчно здрав разум, за да си дава сметка, че не може да тръгне сама след него.

— Каквото и да има там навън, те ще го убият. Ще го разкъсат на парчета.

Видяха го две нощи след това. Един от пазачите — отново Уолтър Херън, който явно нямаше никакъв късмет — бе нападнат в момента, в който се отдалечи прекалено много от кладите. Създанията се разпръснаха в мрака, когато пристигна и вторият пазач, Джон Дентън, но не и преди Дентън да види Соломон Хук заедно с тях, с животински блясък в очите, като тромаво вълче на първия си лов. Той се кълнеше в живота си, че не се е заблудил.

Бетси нададе вой и се хвърли срещу него, като го обвиняваше в лъжа, но Дентън не отстъпи.

— Твоето момче е… преобразено — рече той.

Тамсен преглътна тежко.

— Станал е един от тях.

Никой не възрази.

Вече разбираха как точно става.

Беше Коледа: на хоризонта се развиделяваше, но зората едва се виждаше от двете страни на пушека, който се издигаше към небето и го почерняше.

Мери нямаше да разбере кой ден е, ако сестра ѝ Сара не ѝ бе казала. Тя беше изгубила връвта с възлите преди три дни; беше изоставила Стентън, беше чула изстрел и просто беше пуснала връвта, като беше оставила да паднат заедно с нея и мислите, и спомените, и надеждите.

Сега беше като животно. Ставаше, когато ѝ кажеха да стане, следваше човека пред себе си като муле от товарен керван и сядаше, когато спираха за нощувка. Когато беше жадна, разтапяше сняг в устата си. Болката на глада се беше преобразила в друг вид болка: вече не можеше да яде и никога повече нямаше да изпита глад. В стомаха ѝ се бе загнездило нещо зверско, ужасяващо, което я разкъсваше на парчета. И тя не можеше да го утоли.