Алма Катсу - Глад

Беше внезапна и завладяваща: миризмата на изгорена коса. Парлива и противоестествена.

Тамсен изпищя… и изпусна машата си на пода.

Бързо я напръска с вода и въздъхна от облекчение, когато от желязната щипка се вдигна пара и нагорещеният инструмент се охлади.

Беше напрегната и разсеяна. За щастие, не беше съсипала много от косата си, само бе опърлила няколко кичура.

Беше станала рано, за да се приготви за тържеството, но честно казано, и без това не спеше. Сякаш усещаше върху себе си тежестта на цялата къща, в която всички останали спяха. Беше отраснала в нея, а сега тя беше дом на брат ѝ. Всяка вечер той си лягаше в голямото легло с балдахин, което се намираше зад отсрещната стена. Тя си представяше, че ако се заслуша както трябва, ще го чуе как диша, ще чуе мислите в главата му. Дали бяха същите мисли, които се въртяха в нейната?

Откакто се беше върнала и спеше в старата стая, непрестанно я спохождаха спомени, сякаш прогорени в кожата ѝ, когато беше заминала.

Поне красотата ѝ носеше някаква утеха. Тя отново вдигна машата. Когато живееше в Северна Каролина, винаги можеше да разчита на помощ с помадите и машите — от някоя друга жена, на която щеше да ѝ бъде приятно да ѝ се радва и да се наслаждава на нейното внимание. Но тук, в Илинойс, нямаше приятелки — нямаше почитателки, които да ѝ се възхищават, надявайки се нейната красота и интелигентност някак си да се отразят и на тях самите. Тук, в дома на брат си, беше сама.

Тамсен бе избрала да се омъжи с втората си по красота рокля — от фина, мека и лъскава синя вълна, с плисиран корсаж и ръкави до китките. Най-хубавата ѝ рокля беше от сукно с цвят на градински чай, но зеленото носеше лош късмет на сватби. Откакто бе прочела за сватбата на английската кралица в „Женски алманах на Гоуди“ преди няколко години, винаги си беше мечтала за бяла рокля, ако се случи да се омъжи отново. Ала не ѝ попречи цената — Джордж Донър беше предложил да ѝ поръчат каквато рокля поиска от Чикаго. Но да се омъжи за Джордж Донър, означаваше, че отива да живее във ферма, а там нямаше да има много подходящи случаи да облече бяла рокля. Подобна покупка щеше да бъде крайно непрактична.

Ала и това не беше истинската причина. Тя си даваше сметка, че подобно изключително нещо само щеше да подчертае още по-силно колко бе обикновено всичко останало в живота ѝ.

Освен това не се чувстваше достатъчно чиста отвътре, за да се облече в бяло.

Погледна през прозореца и видя пшеничните ниви на фермата на брат си, които се вълнуваха като приливите и отливите на златен океан. Синьото на небето беше съвършено и ясно. Сърцето ѝ се изпълни с радост. Беше толкова красиво — златното, което нежно се надига да целуне синьото. Доплака ѝ се, когато го видя. Следващия път, когато щеше да дойде във фермата на Джори, щеше да го направи като гост, като чужд човек. Щеше да бъде жена на друг мъж — отново.

Когато Тъли почина, брат ѝ я умоляваше да се върне в Илинойс, като се преструваше, че има нужда от помощта ѝ, но в действителност тя разбираше, че това бе неговият начин да ѝ помогне. Той не искаше тя да остава сама.

Но тя беше сама. И това нямаше да се промени, когато се омъжи за Джордж. Щеше да бъде сама винаги, дълбоко в сърцето си. Първият ѝ брак вече го беше доказал.

И това, че се върна тук, при брат си, когото се беше опитала да забрави, бе поредното доказателство. Както и болката от всичко, което никога не можеше да каже на глас.

Джори изведнъж се появи на прага, все едно беше призован от топлината на мислите ѝ. Широките му рамене изглеждаха неудобно притиснати в най-хубавия му костюм от кафява вълна — онзи, който си пазеше само за неделите.

— Ти си истинско видение, Тамсен — рече той.

Гласът му звучеше леко напрегнато и дъхът ѝ подскочи в гърдите.

Но разбира се, беше съвсем естествено той да се разчувства в ден като днешния, нали?

— Колата те чака, когато си готова — добави той и се прокашля.

Тя се загледа в адамовата му ябълка, която се надигаше и спускаше. Замисли се колко бяха странни тези думи — адамова ябълка. Ябълката не беше ли на Ева?

За да избегне погледа му — очите му бяха пронизващи и по-сини дори от нейните — тя се загледа в наболата брада по челюстта му и кимна.

Изправи се и го последва до вратата, после хвана Джори за ръката, когато ѝ помогна да се качи, и в топлината на дланта му почувства непреодолима тъга. Не искаше да го пуска, но се принуди да го направи, когато седна до него на капрата. Той я зави с едно наметало в скута, за да я защити от сутрешния хлад.