Дин Кунц - Студен огън

Събуди се треперейки в малките часове на нощта. От съня си спомняше само сини очи, ужасно сини очи, чийто поглед я пронизва като остър нож, който се врязва в меко масло.

Стана и се запъти към банята, водена само от тънкия лунен лъч, който се процеждаше през цепките на пердето. В банята не включи лампата. След като се изпишка, изми ръце и остана за малко пред мивката, вгледана в мътното си, разлато отражение в сребристото огледало. После пийна студена вода. Осъзна, че не бърза да се върне в стаята, защото се страхува, че пак ще тръгне към прозореца.

„Но това е смехотворно — рече си наум. — Какво ти е влязло в главата?“

Влезе в спалнята и се улови, че се отправя към прозореца, вместо към леглото. Разтвори тънките пердета.

Нямаше го навън.

Холи изпита колкото разочарование, толкова и облекчение. Докато се взираше в тъмния парк, тялото й отново потръпна продължително и тя осъзна, че това само до известна степен се дължи на страха. Във вените й сякаш се втурна и някаква странна възбуда, приятно очакване за…

За какво?

Не знаеше.

Джим Айрънхарт бе оказал върху нея дълбоко и трайно влияние. Никога не бе изпитвала подобно нещо. Макар да се опитваше с все сили да осмисли това чувство, просветлението й убягваше. Обяснението не се криеше единствено в сексуалното привличане. Отдавана бе загърбила пубертета и нито внезапните приливи на хормонния подтик, нито пък момичешките стремления към романтичност не можеха така да я впечатлят.

Най-сетне си легна. Бе сигурна, че ще лежи будна през остатъка от нощта, но за своя изненада скоро отново се унесе. Докато се клатушкаше на ръба на съзнанието, се чу да промърморва: „тези очи“ , а после сякаш се разтвори в една безкрайна прозявка.

В своето легло в Лагуна Нигел, Дхим се събуди точно преди разсъмване. Сърцето му биеше лудешки. Макар в стаята да бе хладно, той бе плувнал в пот. Бе сънувал един от често повтарящите се кошмари, но само си спомняше, че нещо безмилостно, могъщо и зло го преследваше…

Усещането за всепомитаща смърт бе толкова силно, че се наложи да включи лампата, за да е сигурен, че в стаята при него наистина няма нищо нечовешко и убийствено. Беше сам.

— Но не задълго — рече си наглас.

Запита се какво ли иска да каже с това.

Джим Айрънхарт се взираше тревожно през зацапаното стъкло на откраднатото „Камаро“. Слънцето бе сякаш снежно кълбо и пръскаше бяла, парлива като вар светлина. Даже и с тъмните очила трябваше да присвива очи. Над опърления от слънцето асфалт се носеха потоци пренагрят въздух, които чертаеха измамни образи на хора, коли и огромни водни повърхности.

Бе уморен, а очите му смъдяха. Освен миражите, тук-там се издигаха вихрушки прах, които съвсем затрудняваха видимостта. Сред безкрайните пясъци на Мохавската пустиня бе трудно човек да направи точна преценка на скоростта — макар той да не усещаше , че колата лети с почти сто и шейсет километра в час, това бе самата истина. В такова състояние трябваше да кара много по-бавно.

Но го изпълваше нарастващо опасение, че вече е прекалено късно, че няма да успее. Някой ще умре, защото той не е реагирал достатъчно бързо.

Хвърли един поглед към заредената ловна пушка напряко на другата седалка, чийто приклад бе опрян на пода, а цевите сочеха към прозореца. На самата седалка имаше цяла кутия с гилзи.

Почти прималял от ужас, натисна педала на газта още по-силно. Стрелката на скоростомера отскочи над сто и шейсет.

Заизкачва се по високо възвишение. Под него се простираше куполовидната долина, петдесетина километра в диаметър, чийто метален цвят почти се доближаваше до бяло; с изключение на някое и друго посивяло огниче и едва прорасналите пустинни храсталаци, тя бе пуста. Може да се е образувала от съприкосновението с някой астероид преди стотици хиляди години, а очертанията й да са се смекчили с течение на хилядолетията, но иначе изглеждаше първична като всяко друго място на земята.

Разсичаше я черна магистрала, върху която блестяха измамни езера. По аварийните платна безсилно се гърчеха и трепереха фантоми, образувани от омарата.

Най-напред видя колата — комби. Беше спряла отдясно, на около два километра, близо до отточния канал, където освен по време на редките бури и внезапните наводнения, не течеше никаква вода.

Сърцето му затуптя още по-силно и въпреки струята хладен въздух, която лъхаше от таблото, плувна в пот. Това бе мястото.