Стефани Майер - Затъмнение

Ръцете ми трепереха без да го искам. Какво ги караше да треперят? Гняв? Страдание? Не бях сигурен с какво се борех сега.

Трябваше да вярвам, че Бела ще оцелее. Но това изискваше доверие — доверие, което не исках да изпитвам. Доверие, че този кръвопиец ще успее да я опази жива.

Тя щеше да бъде различна и се чудех как това щеше да ми се отрази. Щеше ли да бъде същото, както ако тя беше умряла, да я видя да стои там сякаш от камък? Вледенена? Когато миризмата й гореше в ноздрите ми и отприщваше инстинкта да я изкормя, да я разкъсам… Как би било това? Щях ли да искам да я убия? Нямаше ли да искам да убия и двамата?

Гледах как високите вълни прииждаха към плажа. Те се скриваха от погледа ми в подножието на скалата, но ги чувах как се разбиват в пясъка. Наблюдавах ги, докато стана късно, много след смрачаване.

Да се върна у дома вероятно беше лоша идея. Но бях гладен и не можех да измисля друг план. Смръщих лице от болка, докато нахлузвах захвърлената шина на ръката си и грабнах патериците си. Само ако Чарли не ме беше видял онзи ден и не бе разпространил слуха за моята «катастрофа с мотор». Глупави слухове. Мразех ги.

Това, че огладнявах, започна да ми се струва още по-примамливо в мига, когато влязох вкъщи и погледнах лицето на баща ми. Нещо го тревожеше. Беше лесно да разбера това — в такива случаи той винаги се престараваше. Държеше се твърде небрежно.

И говореше твърде много. Разказваше на широко за деня си, преди дори да успея да стигна до масата. Никога не бъбреше така, освен ако нямаше нещо, което не искаше да каже. Игнорирах го доколкото можах, съсредоточавайки се върху храната. Колкото по-бързо я погълнех…

— … и Сю се отби днес — гласът на баща ми беше твърде висок, труден за игнориране. Както винаги. — Удивителна жена. По-силна е и от гризлитата. И въпреки това не знам как се справя с тази нейна дъщеря. Е, от Сю щеше да стане един страхотен вълк. Лея е по-скоро върколак. — Той се засмя на собствената си шега.

Той изчака малко за отговора ми, но сякаш не виждаше празното ми отегчено изражение. В повечето дни това го тревожеше. Щеше ми се да престане да говори за Лея. Опитвах се да не мисля за нея.

— Сет е много по-лесен. Разбира се, ти също беше по-сговорчив от сестрите си до… ами, ти имаш много повече неща, с които да се справяш, отколкото те имаха преди.

Въздъхнах продължително от дъното на душата си и зазяпах през прозореца.

Били замълча малко по-продължително.

— Днес получихме едно писмо.

Разбрах, че това беше темата, която той се опитваше да избегне.

— Писмо?

— Ами… покана за сватба.

Всеки мускул в тялото ми се напрегна. Сякаш гореща вълна ме обля целия. Здраво се хванах за масата, за да овладея ръцете си.

Били продължи сякаш не бе забелязал това.

— Вътре има бележка, която е адресирана до теб. Не съм я прочел.

Той издърпа един дебел кремав плик, който се беше заклещил между крака му и инвалидната количка, и го постави на масата между нас.

— Вероятно не е необходимо да я четеш. Няма никакво значение какво пише в нея.

Глупаво, назадничаво мислене. Грабнах плика от масата.

Беше от някаква тежка плътна хартия. Скъпа. Твърде модерна за Форкс. Картичката вътре беше подобна, твърде изрисувана и официална. Със сигурност Бела нямаше нищо общо с нея. Нямаше никаква следа от личния й вкус в слоевете прозрачни и украсени с цветчета страници. Бих се обзаложил, че изобщо не би й харесала. Не прочетох думите, дори и не видях датата. Не ме интересуваше.

Имаше лист плътна, кремава хартия сгънат на две с името ми изписано с черно мастило отзад. Не разпознах почерка, но той беше също толкова изящен, колкото и другото. За миг се зачудих, дали кръвопиеца не злорадстваше.

Отворих го.

Джейкъб,

Нарушавам правилата като ти изпращам това. Тя се боеше, че ще те нарани и не искаше да те кара да се чувстваш задължен по какъвто и да е начин. Но зная, че ако нещата се бяха развили по другия начин, аз щях да искам да имам тази възможност.

Обещавам, че ще се грижа за нея, Джейкъб. Благодаря ти — за нея — за всичко.

— Джейк, имаме само тази маса — каза Били. Той се взираше в лявата ми ръка.

Пръстите ми се бяха впили в дървото толкова силно, че то наистина беше застрашено. Отпуснах ги един по един, съсредоточавайки се върху това действие. След което стиснах здраво ръцете си, за да не счупя нещо.

— Е, наистина няма значение — промърмори Били.

Изхлузвайки тениската си, станах от масата. Дано Лея вече да си е отишла у дома.