Стефани Майер - Затъмнение

— Не, Едуард. Наистина направих бъркотия от нещата и ще трябва да живея с това. Но знам какво искам и от какво се нуждая… и какво ще направя сега.

— Какво ще направим ние сега?

Усмихнах се леко на поправянето му и после въздъхнах.

— Ще отидем да видим Алис.

Алис беше на най-долното стъпало на верандата, твърде енергична, за да ни чака вътре. Изглеждаше сякаш ще започне да танцува тържествено, беше толкова развълнувана заради новините, за които знаеше, че идвах да съобщя.

— Благодаря ти, Бела! — тя запя точно когато излязохме от пикапа.

— Задръж, Алис — предупредих я аз, вдигайки ръка, за да спра радостта й. — Имам някои ограничения за теб.

— Знам, знам, знам. Имам време само до тринадесети август най-късно, имаш силна забрана относно списъка с гости и ако премина границата на нещо, ти никога повече няма да ми проговориш отново.

— О, добре. Ами, да. Знаеш правилата тогава.

— Не се тревожи, Бела, ще бъде перфектно. Искаш ли да си видиш роклята?

Трябваше да си взема няколко дълбоки вдишвания. Каквото и да е, само да я прави щастлива, казах на себе си.

— Разбира се.

Усмивката на Алис беше самодоволна.

— Ъм, Алис — казах аз, пазейки небрежно, спокойния тон в гласа ми. — Кога ми взе рокля?

Вероятно не се престорих добре. Едуард стисна ръката ми.

Алис ни поведе навътре към стълбите.

— Тези неща отнемат време, Бела — обясни Алис. Тонът й изглеждаше… уклончив. — Искам да кажа, че не бях сигурни нещата дали щяха да се развият по този начин, но имаше особено ясна възможност…

— Кога? — попитах отново.

— Перин Бруайър има списък с чакащи, нали знаеш — каза тя, отбранително сега. — Качествените шедьоври не стават през нощта. Ако не бях помислила по-рано, щеше да носиш нещо от скрина!

Не изглеждаше така сякаш щях да получа отговор направо.

— Пер-кой?

— Той не е голям дизайнер, Бела, така че не е нужно да се хвърлят съскащи атаки. — Той ми обеща, все пак, че се специализира в това, което искам.

— Не хвърлям атаки.

— Не, ти не. — Тя изгледа спокойното ми лице подозрително. Тогава, докато вървяхме към стаята й, тя се обърна към Едуард.

— Ти — вън.

— Защо? — запитах аз.

— Бела — изпъшка тя. — Знаеш правилата. Той не трябва да вижда роклята до деня на сватбата.

Поех още един дълбок дъх.

— Няма значение за мен. А ти знаеш, че той вече я е виждал в главата ти. Но, ако така искаш…

Тя бутна Едуард назад към вратата. Той дори не я погледна — очите му бяха върху мен, предпазливи, страхувайки се да ме остави сама.

Кимнах, надявайки се, че изражението ми беше достатъчно спокойно, за да го уверя.

Алис затвори вратата пред лицето му.

— Добре — промърмори тя. — Хайде.

Тя ме сграбчи за китката и ме издърпа до гардероба си, който беше по-голям от спалнята ми, и след това ме задърпа в задния ъгъл, където на един рафт беше положен дълъг, бял калъф за дрехи. Разкопча ципа с едно бързо движение и я извади внимателно на закачалката. Тя отстъпи назад, протягайки ръката си към роклята, сякаш беше в някакво шоу за домакини.

— Е? — попита тя задъхано.

Оглеждах я за дълъг момент, играейки си малко с нея. Изражението й стана разтревожено.

— А — казах и се усмихнах, позволявайки й да се отпусне. — Виждам.

— Какво мислиш? — настоя тя.

Отново видението ми като от романа «Анн от Грийн Гейбълс».

— Перфектна е, разбира се. Съвсем точна. Ти си гений.

Тя се ухили.

— Знам.

— Деветнадесет — осемнадесет? — предположих аз.

— Повече или по-малко — каза тя, кимайки. — Някои от нещата са мой дизайн, шлейфът, воалът… — тя докосна белия сатен докато говореше. — Дантелата е изключителна. Харесва ли ти?

— Прекрасна е. Просто точно за него.

— Но точно за теб ли е? — настояваше тя.

— Да, мисля, че е, Алис. Мисля, че точно от това се нуждая. Знам, че ще направиш чудесна работа с това… ако можеш да запазиш себе си под контрол.

Тя засия цялата.

— Мога ли да видя твоята рокля? — попитах аз.

Тя премигна със смутено лице.

— Не си ли поръчала и шаферската рокля по същото време? Не бих искала шаферката ми да носи нещо от скрина — престорих се аз, уж трепереща в ужас.

Тя хвърли ръцете си около кръста ми.

— Благодаря ти, Бела!

— Как не можа да видиш това? — шегувах се аз, целувайки заострената й коса. — И ти си един екстрасенс!

Алис се върна, танцувайки, лицето й светеше с нов ентусиазъм.

— Имам толкова много за вършене! Върви да се забавляваш с Едуард. Трябва да се захващам за работа.