Стефани Майер - Затъмнение

— Не се тревожи, Бела, любима. Не съм забравил другите ти искания.

Ръцете му бяха в косата ми и устните му се задвижиха нежно, но много сериозно, притискайки се в моите, преди да разбера какво ми говореше. Какво правеше. Нямаше много време за действие. Ако изчаках прекалено дълго, нямаше да мога да си спомня, защо трябваше да го спра. Вече не можех да дишам както трябва. Ръцете ми се впиваха в неговите, дърпайки се по-здраво в него, устата ми беше залепена към неговата и отговаряше на всеки незададен от него въпрос.

Опитах се да проясня съзнанието си, да намеря начин да проговоря.

Той се претърколи леко, притискайки ме в хладната трева.

О, няма значение! — ликуваше моята не толкова благородна половинка. Главата ми се замая от сладостта на дъха му.

Не, не, не — спорех аз със себе си. Поклатих глава и устните му се плъзнаха по врата ми, давайки ми възможност да дишам.

— Спри, Едуард. Почакай. — Гласът ми беше толкова слаб, колкото и волята ми.

— Защо? — прошепна той в ямката на гърлото ми.

Положих всички усилия, за да прозвуча решително.

— Не искам да правя това сега.

— Не искаш? — запита той с усмивка в гласа си. Отново долепи устни до моите и направи говоренето невъзможно. Във вените ми пулсираше топлина и изгарях там, където кожата ми докосваше неговата. Опитах да се овладея. Бяха необходими много усилия, само за да сваля ръце от косата му и да ги опра в гърдите му. Но го направих. И след това го бутнах, опитвайки се да го изблъскам настрани. Нямаше да успея сама, но той откликна, както очаквах.

Той се дръпна малко назад и ме погледна. Погледа му не ми помогна в това решение. Очите му бяха като черен пламък. Те горяха.

— Защо? — попита той отново, гласът му бе нисък и груб. — Обичам те. Искам те. Точно сега.

Пеперудите в стомаха ми се надигнаха към гърлото ми. Той се възползва от онемяването ми.

— Чакай, чакай — опитах се да прошепна до устните му.

— Не заради мен — промърмори той с несъгласие.

— Моля? — задъхах се аз.

Той изпъшка и се отблъсна от мен, обръщайки се отново по гръб.

И двамата лежахме там за около минута, опитвайки се да забавим дишането си.

— Кажи ми защо не, Бела — настоя той. — По-добре да не е заради мен.

Всичко в моя свят беше заради него. Какво глупаво нещо да очаква.

— Едуард това е много важно за мен. Ще направя това както трябва.

— По чия дефиниция за «както трябва»?

— По моята.

Той се подпря на лакът и се втренчи в мен, изражението му беше неодобрително.

— Как ще го направиш както трябва?

Поех дълбоко дъх.

— Отговорно. Всичко по реда си. Няма да оставя Чарли и Рене без най-доброто обяснение, което мога да им дам. Няма да отнема удоволствието на Алис, щом ще имам сватба така или иначе. И ще се обвържа с теб по всеки човешки възможен начин, преди да те помоля да ме направиш безсмъртна. Ще следвам всички правила, Едуард. Твоята душа е твърде важна за мен, за да я рискувам. Няма да ме разубедиш за това.

— Обзалагам се, че бих могъл — промърмори той с отново пламнали очи.

— Но не би го направил — казах аз, опитвайки се да говоря спокойно. — Защото не знаеш дали наистина се нуждая от това.

— Не играеш честно — обвини той.

Ухилих му се.

— Никога не съм казвала, че го правя.

Той ми се усмихна с копнеж.

— Ако си промениш решението…

— Ти ще си първият, който ще разбере — обещах аз.

Дъждът заваля и няколко капки издадоха лек звук, падайки върху тревата.

Смръщих се на небето.

— Ще те прибера у вас. — Той избърса няколкото капки вода от бузите ми.

— Дъждът не е проблемът — недоволно пророних. — Това просто означава, че е време да тръгвам, за да направя нещо, което ще бъде много неприятно и вероятно дори много опасно.

Очите му се разшириха от тревога.

— Добре е, че си неуязвим за куршумите — въздъхнах аз. — Онзи пръстен ще ми трябва. Време е да кажа на Чарли.

Той се засмя на изражението ми.

— Наистина е опасно — съгласи се той. Засмя се отново и бръкна в джоба на дънките си. — Но поне няма нужда от допълнително пътуване.

Той отново плъзна пръстена на безимения пръст на лявата ми ръка.

Където щеше да остане — вероятно за остатъка от вечността.

— Джейкъб, мислиш ли, че това ще отнеме още дълго? — запита Лея. Нетърпелива. Хленчеща.

Стиснах здраво зъби.

Подобно на всички други в глутницата, Лея знаеше всичко. Тя знаеше, защо бях дошъл тук — до самия край на земята, морето и небето. За да бъда сам. Тя знаеше, че това бе всичко, което исках. Просто да бъда сам.