Стефани Майер - Затъмнение

Ретроспекцията ми изглеждаше непоносимо ясна тази вечер. Можех да видя всяка грешка, която бях направила, всяка вреда, която бях нанесла, малките неща и големите неща. Всяка болка, която бях причинила на Джейкъб, всяка рана, с която бях наранила Едуард, се трупаха нагоре в спретнати купчинки, които не можех да игнорирам или отрека.

И осъзнах, че през цялото време съм грешала за магнитите. Не Едуард и Джейкъб опитвах да насиля да се сприятелят, а двете части от мен — Бела на Едуард и Бела на Джейкъб. Но те не можеха да съществуват заедно и никога не трябваше и да опитвам.

Бях нанесла толкова много щети.

В един момент през нощта си спомних обещанието, което си бях направила тази сутрин — че никога нямаше да оставя Едуард да ме види да пролея и една сълза за Джейкъб Блек. Мисълта предизвика нов пристъп на истерия, който уплаши Едуард повече отколкото плача. Но й това премина, точно когато бе изчерпало действието си.

Едуард каза съвсем малко; той просто ме прегръщаше на леглото и ме остави да съсипя ризата му, измокряйки я със сълзите си.

Отне по-дълго, отколкото си мислех, че ще е необходимо, за тази малка счупена частица от мен да се изплаче. Най-накрая това стана и бях толкова изморена, достатъчно, че да заспя. Безсъзнанието не премахна напълно болката, то бе подобно на лекарство — само я притъпи. Направи я по-поносима. Но болката все още я имаше; усещах я дори в съня си и това ми помогна да направя промените, които трябваше да бъдат направени.

Сутринта донесе със себе си една, ако не по-светла нагласа, то поне някакъв контрол, някакво примирение. Инстинктивно знаех, че тази нова рана в сърцето ми винаги ще боли. Това просто щеше да бъде част от мен за напред. Времето ще го направи по-лесно — това казват всички винаги. Но не ме интересуваше, дали времето щеше да ме излекува или не, само и само Джейкъб да бъде по-добре. Да бъде щастлив отново.

Когато се събудих, нямаше никаква дезориентация. Отворих очите се — най-накрая сухи — и срещнах разтревожения му поглед.

— Здравей — казах. Гласът ми беше дрезгав. Прочистих гърлото си.

Той не отговори. Гледаше ме, чакайки да се започне.

— Не, добре съм — обещах аз. — Това няма да се случи отново.

Очите му се напрегнаха при думите ми.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — казах аз. — Не беше честно спрямо теб.

Той постави ръцете си от двете страни на лицето ми.

— Бела… сигурна ли си? Дали направи правилния избор? Никога не съм виждал толкова много болка в теб — гласа му се пречупи в последните думи.

Но аз познавах и по-лоша болка.

Докоснах устните му.

— Да.

— Не знам… — сбръчка веждите си. — Ако те наранява толкова много, как е възможно това да е правилното нещо за теб?

— Едуард, знам без кого не мога да живея.

— Но…

Поклатих глава.

— Не разбираш. Ти може би си достатъчно смел или достатъчно силен, за да живееш без мен, ако това е най-доброто. Но аз никога не бих могла да бъда толкова самопожертвувателна. Аз трябва да бъда с теб. Това е единственият начин, по който мога да живея.

Той още изглеждаше несигурен. Не трябваше изобщо да му позволявам да остава с мен миналата нощ. Но се нуждаех от него толкова много…

— Ще ми подадеш ли онази книга? — попитах аз, сочейки над рамото му.

Веждите му се събраха в объркване, но ми я подаде бързо.

— Отново това? — попита той.

— Искам просто да намеря една част, която помнех… да видя как го казваше тя… — Прехвърлях през книгата, като намерих страницата, която исках лесно. Ъгълът беше подгънат от многото пъти, когато съм се спирала тук. — Кати е чудовище, но имаше няколко неща, които тя избра правилно — промърморих аз. Прочетох реда тихо, предимно на себе си. — «Ако всички останали загинеха и той останеше, аз щях да продължа да съществувам; а ако всички останеха, и той беше унищожен, вселената щеше да се обърне до неузнаваемост» — кимнах, отново на себе си. — Знам точно какво има предвид. И знам без кого не мога да живея.

Едуард взе книгата от ръцете ми и я хвърли през стаята — падна с лек удар на бюрото ми. Той обви ръцете си около кръста ми.

Малка усмивка освети съвършеното му лице, въпреки че притеснението още личеше на челото му.

— И Хийтклиф имаше своите моменти — каза той. Той не се нуждаеше от книгата, за да каже точните думи. Той ме придърпа по-близо и прошепна в ухото ми — Не мога да живея без моя живот! Не мога да живея без моята душа!

— Да — казах тихо. — Това имах предвид.

— Бела, не мога да понеса, когато си нещастна. Може би…