Стефани Майер - Затъмнение

Но въпреки всичко, Лея щеше да ми натрапи присъствието си.

Макар че бях изключително ядосан, за миг се почувствах самодоволно. Защото дори не трябваше да мисля как да овладея гнева си. Сега беше лесно, нещо, което можех да направя напълно естествено. Червената пелена на гнева не се бе спуснала пред очите ми. Топлината не ме заливаше. Гласът ми беше спокоен, когато отговорих.

— Я се метни от някоя скала, Лея — посочих към тази, която беше под мен.

— Наистина, хлапе — тя не ми обърна внимание, просвайки се на земята до мен. — Нямаш никаква представа колко е трудно това за мен.

— За теб? — отне ми минута, за да разбера, че тя е сериозна. — Трябва да си най-самовлюбеният човек, който съществува, Лея. Бих съжалявал да разруша измисления свят, в който живееш — светът, в който слънцето обикаля около мястото, където ти стоиш — затова няма да ти кажа, че изобщо не ми пука какъв ти е проблемът. Тръгвай. Махай се.

— Просто за миг погледни на нещата от моя гледна точка, става ли? — продължи тя, като че ли не бях казал нищо.

Ако тя се опитваше да пречупи настроението ми, то тогава това вършеше работа. Започнах да се смея. Звукът нараняваше по странни начини.

— Спри да сумтиш и ми обърни внимание — тя се озъби.

— Ако се преструвам, че те слушам, ще се махнеш ли? — попитах, поглеждайки към постоянно намръщеното й лице. Вече не бях сигурен дали имаше някакви други изражения.

Спомних си, когато мислех, че Лея е хубава, може би дори красива. Това беше преди много време. Никой не мислеше за нея по този начин сега. Сам бе изключение. Той никога нямаше да си прости. Като че беше негова вината за това, че тя се беше превърнала в тази гневна харпия.

Намръщването й се разгорещяваше, като че тя можеше да познае какво си мислех. Вероятно би могла.

— Това ме отвращава, Джейкъб. Можеш ли да си представиш как това ме кара да се чувствам? Аз дори не харесвам Бела Суон. И ти ме караш да страдам за тази кръвопийска любима, сякаш и аз съм влюбена в нея. Можеш ли да видиш къде е това може би малко объркване? Сънувах миналата нощ, че я целувам! Какво, по дяволите, би трябвало да направя за това?

— Пука ли ми?

— Вече не мога да издържам мислите в главата ти! Преодолей я! Тя ще се омъжва за онова нещо. Той ще се опита да я промени в един от тях! Време е да продължиш, момче.

— Млъквай! — изръмжах аз.

Щеше да е погрешно да отвърна. Знаех това. Хапех езика си. Но тя щеше да съжалява, ако не си отидеше. Сега.

— Той вероятно просто ще я убие така или иначе — каза Лея подигравателно. — Всички истории казват, че това се случва доста по-често. Може би погребението ще бъде по-добро прикритие, отколкото сватбата. Ха.

Този път трябваше да действам. Затворих очите си и усетих прогарящия вкус в устата си. Борех се с това огънят да се плъзне на долу по гърба ми, борех се да запазя формата си цяла, докато тялото ми се стремеше да се раздели.

Когато бях отново под контрол, я погледах заплашително. Тя гледаше ръцете ми, които бавно трепереха. Усмихваше се.

Някаква шега.

— Ако си разтроена относно половото объркване, Лея… — казах аз, бавно, подчертавайки всяка дума — Как си мислиш, че останалите от нас понасят да гледат Сам през твоите очи? Достатъчно е това, че Емили трябва да се справя с твоята мания. Ние не й трябваме, за да тичаме също след него.

Все още ядосан, все пак се почувствах виновен като гледах спазмите от болка, които се изписаха по лицето й. Тя скочи на крака, спирайки само за да се изплюе в моя посока — и се затича към дърветата, вибрирайки като камертон.

Засмях се мрачно.

— Пропусна.

Сам щеше да ме прати в ада за това, но си струваше. Лея нямаше да ме дразни повече.

И бих го направил отново, ако имах възможност.

Защото думите й бяха още там, изписващи се в мозъка ми, болката беше толкова силна, че едва успявах да дишам.

Но нямаше голямо значение това, че Бела бе избрала някой друг вместо мен. Тази агония беше нищо. С тази агония можех да живея до края на глупавия си, твърде дълъг, разтегнат живот.

Но имаше значение, че тя се отказваше от всичко — че позволяваше на сърцето си да спре, на кожата й да се вледени и умът й да се кристализира в нова хищническа глава. Едно чудовище. Една непозната.

Трябваше да мисля, че няма нищо по-лошо от това, нищо по-болезнено на целия свят.

Но, ако той я убиеше…

Отново трябваше да се боря с гнева. Може би, ако не заради Лея, щеше да е по-добре да позволя на гнева да ме превърне в създание, което можеше да се пребори с това по-добре. В създание с инстинкти много по-силни от човешките емоции. В животно, което да усеща болката по друг начин. Друга болка. Е, поне нещо по-различно. Но сега Лея тичаше и не исках да споделям нейните мисли. Проклех я шепнешком за това, че ми отне и това спасение.