Джон Сол - Сенки

— Исусе! — промърмори полицаят на излизане от кабината, виждайки тялото на Джеф Олдрич да се търкаля, препречило вратата за лабораторията.

Следван от Джош, Довър влезе в лабораторията и бързо се наведе да види дали Джеф Олдрич и Джордж Енджърсол дават признаци на живот.

И двамата бяха мъртви.

Довър обърна гръб на труповете и се вторачи в разбитата стъкленица и къса плът, която се търкаляше на пода сред счупените стъкла. После погледът му спря на друга една стъкленица и странният на вид предмет в нея.

Мозък.

Човешки мозък, потопен в някаква течност. От ствола му излизаше плетеница от жици, от артериите му се подаваха маркучета и още жици, а от основата — нервни възли.

Докато разглеждаше сложната апаратура около съда, го побиха тръпки. Малка помпа работеше безспир, а мониторът над стъкленицата следеше дейността на мозъка в съда.

Под монитора красива табелка удостоверяваше чии мозъчни вълни се проследяват:

Ейми Карлсън.

Повдигна му се от погнуса, но успя да се овладее.

— Невероятно — промълви той, без дори да осъзнава, че говори на глас.

— Точно като в час — прошепна Джош.

— В час ли? — запита и погледна към застаналото до него момче.

— Що за час имаш предвид, Джош?

Без да откъсва очи от монитора, детето продължи:

— Часът на д-р Енджърсол. Семинарът по изкуствен разум. Н… ние направлявахме мозъка на една котка. — Млъкна, вперил очи в монитора.

Ейми?

Възможно ли е това да е Ейми?

Доплака му се, но успя да се овладее.

— Т… тя не е мъртва — прошепна той.

— Нали ви казах? Още е жива.

Довър се поколеба.

— Джош, можеш ли да се оправяш с този компютър? Можеш ли да го изключиш?

За пръв път Джош откъсна очи от монитора и вдигна поглед към полицая.

— Да го изключа ли? Н… но нали, ако го изключа, Ейми ще умре.

Алън Довър стисна окуражително ръката му.

— Тя вече е мъртва, синко — рече той.

— Би трябвало.

Джош упорито тръсна глава.

— Не е мъртва. Погледнете монитора. Ако е мъртва, няма да излъчва мозъчни вълни. А и те дори не са равни. Май че…

— Подвоуми се как да го каже.

— Сякаш спи или нещо такова! М…може да се опитам да говоря с нея. Може да се опитам да я събудя!

— Синко, това са чисти…

— Трябва да опитам! — възкликна Джош.

И докато момчето пристъпи към клавиатурата и взе да разучава програмите, които не само поддържаха живота на Ейми, но и позволяваха на Енджърсол да общува с нея, Довър вдигна телефона, монтиран на стената в лабораторията, убеден, че толкова дълбоко под земята сред бетонните стени, радиотелефонът му е безполезен.

— Фил? — каза той, щом дежурният сержант в полицейския участък вдигна телефона.

— Знаеш ли къде са отседнали родителите на Ейми Карлсън?

— Не ми се и налага да питам — отвърна Фил Рико.

— Тъкмо са дошли да разберат какви мерки взимаме за дъщеря им.

Довър въздъхна.

— Накарай някого да ги доведе тук, Фил. То… май излиза, че дъщеря им не е мъртва.

На другия край последва мъртвешка тишина. После се чу:

— Я не ме будалкай, Довър!

— Просто прави каквото ти казах, Фил — отвърна полицаят. Окачи обратно телефона, а после се върна при Джош.

Неразбиращ надникна през рамото на момчето в екрана на компютъра и се почувствува по-непотребен откогато и да е било.

Франк Карлсън паркира взетата под наем тойота в тясното пространство до полицейската кола, която ги съпроводи до Академията. Две линейки вече бяха тук и макар и да изключи мотора, той не слезе от колата. Безмълвно се взря в насъбралата се пред дома тълпа. Седящата до него Маргарет пъхна ръката си в неговата.

— Какво ли се е случило? — прошепна тя.

— Какво търсят тук тези линейки? Какво става?

Наистина ли нямаше и час, откакто отидоха в тесния полицейски участък на Барингтън да изискат още информация от разследващия смъртта на Ейми екип? Целия вчерашен ден стояха сами и се питаха каква ли е ползата от престоя им в Барингтън. Маргарет, все още в шок от вестта за смъртта дъщеричката си, настоя да си вървят у дома.

— С това няма да си я върнем — за сетен път повтаряше тя.

— Дори и да открият този преподавател, нищо няма да се промени.

— Не можем просто да си се приберем у дома — бе възразил Франк.

— Кучият му син може още да е жив! И ако е така, искам да го видя! Искам сам да си признае, че е убил дъщеря ми!

Тази сутрин Маргарет отстъпи и заедно отидоха в полицейския участък да видят докъде е стигнало разследването. Но докато разговаряха със следователя, на когото бе възложен случаят, дежурният сержант прекъсна разговора им и ги прати тук.