Джон Сол - Сенки

— Помощ! Помогнете ми!

Асансьорът се люшна и спря. Тя се подпря и зачака. Асансьорът политна и Хилди запищя. Асансьорът спря след един-два сантиметра.

В нея отново се надигна гняв и заличи болката от счупения й глезен. Ейми си играе с нея! Забавлява се с нея, сякаш е някакъв плъх в клетките на лабораторията!

— Престани! — извика тя.

— Престани вед…

Асансьорът пропадна отново. Ужасеният й писък удави думите и щом полетя надолу. Опита се да се извърти във въздуха, опита се да се подготви за сблъсъка, но когато се стигна да него, просто още веднъж се стовари върху пода и под тежестта и едно от бедрата й се удари, лицето и се залепи за стената и от носа и рукна кръв.

— Не — захленчи тя, когато асансьорът за пореден път запълзя бавно към върха.

— О, боже, моля те, не позволявай това да се случи с мен…

Но всичко се повтори. И още веднъж. Понякога пропадаше по-малко, понякога повече.

Една по една костите на Хилди се трошаха. Щом се търкулеше из кабината, болката пронизваше тялото й на вълни.

Най-сетне, когато си мислеше, че вече не може да понесе мъките, кабината бавно се изкачи догоре.

Спря се там и отново от високоговорителя отекна гласът на Ейми. Вече гласчето на момиченцето потреперваше и звучеше едва ли не тъжно.

— Как ти се струва? Боли ли? Боли ли те колкото и мен?

— Недей, Ейми — простена Хилди.

— Защо…

— Знам какво ще сториш с Джош — прекъсна я тя.

— Той ми е приятел. Няма да ти позволя да го нараниш. Никому няма да разреша да го нарани.

Асансьорът пропадна отново — този път само тридесетина сантиметра — но тялото на Хилди се загърчи от нечовешки болки, щом счупените й кости се разместиха.

От гърлото й се понесе страдалчески писък.

В кабинета на Джордж Енджърсол Джош с ужас слушаше сподавените писъци, идещи откъм асансьорната шахта. Какво ли ставаше? Какво правеше Ейми?

А кой ли още чуваше писъците на Хилди?

Отиде до вратата, пристъпи съвсем близо до стълбището и надзърна. Макар и никого да не видя, откъм първия етаж се разнесе глъчка.

Дали да слезе?

Но какво ще стане с Ейми?

В мига, в който си зададе този въпрос, вече знаеше отговора. Д-р Енджърсол ще се опита да я убие. Също като него, помисли си Джош, ако Ейми не бе попречила на Хилди.

Или пък той ще се опита да вкара и него в компютъра?

Веднага се сети за снощните кошмари. Опита се да си представи какво е завинаги да се озовеш в безкрайния лабиринт, без дори да се пробудиш.

От една страна, му се щеше да побегне, да се обади на майка си и да я помоли да дойде да го прибере.

Но, от друга — не можеше да изостави Ейми, не можеше да я остави самичка след това, което стори за него.

Влезе отново в кабинета на д-р Енджърсол, затвори и заключи вратата.

— Спри я, Адам! — настоя Джордж Енджърсол.

— Убий я, ако се налага, но я спри!

Адам не отговори, но ликът му на монитора изведнъж изчезна и на негово място се появи грозно видение.

Олицетворение на злото, създанието от екрана го изгледа с ненавист. Застанал до Енджърсол, Джеф Олдрич ахна.

— Какво е това? — промълви той.

— Какво става?

Енджърсол стисна зъби.

— Не знам — отвърна с дрезгав глас.

— Нямам никаква представа. — Пред очите му експериментът ставаше неконтролируем.

Заобиколиха я демони.

Ужасяващи създания обградиха Ейми и когато първото изникна от нищото, размахвайки огромните си крила на прилеп, пляскайки с раздвоената си опашка, й дойде наум да се отдръпне и да го остави да прелети над нея.

Докато следваше инстинкта си, Ейми загуби контрол над асансьора. Последен писък на страх и агония се изтръгна от гърлото на Хилди Креймър и кабината полетя към дъното на шахтата, писък, който веднага замря, щом тялото й се удари за последен път в пода и падайки на главата си, тя си счупи врата.

Инстинктивното й мислено отдръпване не помогна на Ейми, защото нямаше къде да се скрие от нахвърлилото се върху й страховито създание.

Тогава тя мислено се извъртя и пренасочи вниманието си, но когато създанието изчезна и безплътната му форма напусна съзнанието й след отказа й да мисли за това, се появи друго.

Със зелената му люспеста кожа и кървавочервени очи, искрящи сред обкръжаващия я мрак, то пълзеше към нея и с издадени хищни нокти се опитваше да я достигне…

Не!

Не е истинско!

Ейми изпищя тези думи наум, но повтарянето, че не е истинско, не намали завладелия ума й ужас.

Знаеше, че тези създания не съществуват — немислимо е да съществуват — защото в света, който сега обитаваше, нямаше място за подобни неща. Освен нея и Адам Олдрич в него нямаше други живи същества.