Джон Сол - Сенки

— Наблюдават ни.

Енджърсол сепнато вдигна глава от екрана, който изучаваше.

— Наблюдават ли ни? Кой?

— Джош. Седнал е на бюрото ви и ни наблюдава.

Директорът се вцепени. Поддаде се за малко на гнева си срещу Хилди Креймър. Наистина ли е имала глупостта да остави вратата на апартамента му незаключена?

— Ако обичаш, иди да го хванеш, Хилди — каза той и гледаше думите му да прозвучат спокойно и да не се поддаде на гнева си.

— Доведи го тук! — Първо щеше да се оправи с Джош, а после с Хилди.

В апартамента на четвъртия етаж Джош най-сетне откри програмата, която му осигуряваше достъп до озвучителната система в лабораторията и кръвта му се смръзна, щом чу последните думи на Адам и д-р Енджърсол.

Вторачи се в екрана. Какво да прави? Какво можеше да направи? Тя щеше да бъде тук след двадесет секунди. А и дори да успееше да избяга от къщата, къде щеше да отиде?

Тя ще се обади на охраната и само след минута щяха да го търсят под дърво и камък!

Но имаше да свърши още нещо! Посегна да изключи монитора, но изведнъж изображението на екрана изчезна и веднага го замести ново. Ейми!

Благоговейно Джош не сваляше от нея очи. Възможно ли е наистина да е тя? Но нали беше мъртва!

Не!

Само тялото й е мъртво. А тя още е жива.

Без да откъсва очи от екрана, долови шум някъде зад себе си.

Асансьорът.

Хилди идваше.

— Тъкмо Джош се канеше да хукне от апартамента, когато изведнъж Ейми му се усмихна. А после заговори с ясен, макар и едва доловим глас по мъничкия, вграден в компютъра микрофон.

— Не бой се.

Екранът опустя.

А асансьорът приближаваше.

Кабината стигна до върха на шахтата и спря. Докато чакаше вратата да се отвори, кракът на Хилди потропваше нетърпеливо под влияние на гнева, проникнал във всяка фибра на тялото й.

Нищо не последва.

Тя се смръщи още повече и натисна нетърпеливо бутона за отваряне на вратата.

Вратата отказа да се отвори, но от миниатюрния високоговорител, монтиран в тавана на кабината, се чу глас.

Гласът на Ейми.

— Случвало ли ти се е да заседнеш в асансьора? — попита тя.

Хилди ахна от изненада, че чува гласа на Ейми. От чутото внезапно я побиха ледени тръпки.

— Ейми? — промълви тя.

Не последва отговор.

Отново занатиска бутона за отваряне на вратата. И пак нищо. Мимолетната уплаха отстъпи на гнева й и тя пак натисна бутона.

И отново гласчето на Ейми отекна в кабината.

— Ако искаш да ми кажеш нещо, използувай телефона.

Хилди непохватно се залови с малката метална вратичка, вградена в стената под бутоните. Вътре намери телефонна слушалка, откачи я от вилката и долепи ухо до нея.

— Ейми? — обади се с дрезгав глас.

— Какво си си наумила?

Тя проговори отново и този път гласът й не прозвуча във високоговорителя, ами в самия телефон.

— Харесва ли ти да заседнеш в асансьора? — попита.

Хилди мислеше трескаво: «Тя е малко момиченце. Навярно иска да се пошегува.»

— Не страдам от клаустрофобия, Ейми. Затворените пространства изобщо не ме притесняват.

— Така ли? Ами ако паднеш? Мен винаги ме е било страх да не падна. Изведнъж подът под краката на Хилди пропадна, щом кабината полетя надолу няколко сантиметра, а после също така внезапно спря. Жената се олюля, политна към стената и за да не падне, се подпря с една ръка.

— Ейми, какво правиш? — извика тя.

— Няма нищо смешно!

— Не ми е до смях — отвърна Ейми, изоставяйки закачливия си тон. — Изобщо не ми е до смях след това, което ти и д-р Енджърсол сторихте с мен!

Асансьорът политна отново надолу, този път близо метър и половина. Хилди се свлече на пода и изпищя. Изтърва телефона, той затрака по стената, докато тя се изправяше на крака.

Асансьорът бавно се издигна обратно към четвъртия етаж.

— Три метра и половина — прозвуча отново гласът на Ейми от високоговорителя.

— Едно време се боях да скоча от три метра и половина. А ти?

Асансьорът отново полетя надолу и Хилди изпищя, полетя във въздуха и щом кабината спря рязко, се блъсна в пода.

Неумолимо кабината отново се заизкачва нагоре. Изведнъж жената разбра какво точно ще стане с нея.

— Не! — пропищя тя.

— Ейми, недей…

Кабината полетя отново надолу, този път седем метра. Хилди се стовари на пода, по десния й крак пробяга пареща болка — десният й глезен бе счупен. Строполи се на пода, виейки от болка и от неописуем ужас.

Асансьорът взе отново бавно да се катери нагоре и Хилди, облегнала се на стената, протегнала пред себе си пострадалия си крак, заблъска по металните врати.