Джон Сол - Сенки

Методично започна да сортира насъбралите се джунджурии и да слага всяка от тях на мястото и.

Докато вдигаше една мръсна риза от масичката до леглото си, погледът му се спря на ловджийския нож, който му изпрати баща му за рождения ден миналата година.

Не, не миналата.

По-миналата.

Миналата година не получиха дори картичка.

Взе ножа и се втренчи в острието му. Къде ли беше баща му сега? Какво ли правеше?

Спомняше ли си изобщо, че има син Джош?

Или вече си имаше друг син, с когото играеше бейзбол и вършеше всичките неща, които бащите правят със синовете си?

Неща, които Джош никога не бе вършил с баща си, след като дори не си го спомняше.

Нелепа мисъл проряза съзнанието му, но той бързо я отхвърли, остави ножа и продължи да разтребва вещите си.

Докато работеше обаче, мисълта продължаваше да зрее в ума му. След като пъхна и последната мръсна дреха в коша за пране и окачи последната не чак дотам мръсна в гардероба, седна на леглото и огледа стаята.

Вещите в нея му се сториха изненадващо малко, след като я бе подредил.

По полиците имаше повече неща на Мелинда, отколкото негови.

Не след дълго кошчето щеше да й стане малко и тогава сестричката му щеше да има нужда от легло.

Всъщност в стаята нямаше място за две легла.

А и гардеробчето и дрешникът бяха вече пълни.

Погледът му отново се спря на оставения върху масичката до леглото му ловджийски нож.

Взе го и го завъртя така, че острието му да отрази слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца. После докосна с пръст изтънения ръб. С часове го бе точил, та да може да обръсва мъха от ръката си, без да се одрасква. Реши да опита отново и прекара острието по кожата на китката си, като гледаше как космите падат. Ами ако само лекичко извиеше ножа, а после го натиснеше с все сила…

Кървави картини изпълниха съзнанието му. Представи си как кръвта шурти от прерязаните му артерии.

А защо не?

Зададе си въпроса и остави мислите си да го разнищват.

На кого щеше да му пука, ако него го нямаше?

Не и на Мелинда — та тя едва го познаваше.

Баща му със сигурност едва ли щеше да го е еня, той отдавна го беше забравил.

Нямаше и приятели, които да забележат липсата му.

Ами майка му?

Дълго мисли за майка си. По едно време реши, че отначало може и да й липсва, но колкото повече размишляваше, толкова повече у него се затвърждаваше убеждението, че ако той си отидеше от този свят, животът на майка му щеше да стане много по-лесен. Тя повече нямаше да се притеснява, че синът й пак е оплескал нещата и че «не живее според възможностите си», каквото и да означаваше това.

Този израз цял живот го бе преследвал — още откакто в първи клас им раздадоха бележниците и той прочете забележката на учителя в съответната графа. Даже сега думите изгаряха паметта му: «Струва ми се, че Джош не желае да работи на нивото на възможностите си.»

Не бе разбрал смисъла, докато не разгърна тълковния речник, щом се прибра у дома същия ден. Когато най-сетне го разгада, се зачуди какво точно има предвид учителят. Та Джош четеше и пишеше по-добре от всички в класа! Всъщност, когато започнаха училище, той единствен умееше да чете и пише. Освен това знаеше и таблицата за умножение, а всички останали тепърва се учеха да събират и изваждат. Какво всъщност искаха от него? Не им ли стигаха отличните му оценки?

Майка му го успокои, че всичко е наред. Учителят просто искал да каже, че Джош е много по-умен от останалите деца. Само че оттогава не го напускаше чувството, че всичко направено от него все не е достатъчно добро. Нито за учителите, нито за майка му. Нито даже за самия него. Обзе го яд. Какво очакваха от него? Виновен ли беше, че обичаше Да чете и че вече знаеше нещата, които им преподаваха в Училище. Всяка година ли го чакаше едно и също?

«Джош не работи на нивото на възможностите си.»

Все той ли щеше да си има неприятности? Все неговата майка ли щяха да викат в кабинета на господин Ходжкинс?

Когато това се случеше, тя не можеше да отиде на работа и Макс не и плащаше.

Острието на ножа проблесна на слънцето. Мисълта зрееше в съзнанието на Джош.

Ако умреше…

Ако умреше, повече нямаше да има за какво ла се притеснява. Нито за майка си, нито че пак ще се забърка в неприятности, нито че останалите пак ще се заяждат с него…

Нямаше да има нужда да се насилва и да изпълнява това, което всички очакваха от него.

А пък и майка му нямаше вече да се безпокои за него.

Просто щеше да ходи на работа, да се прибира вкъщи и да се грижи за Мелинда. Най-сетне щеше да престане да се тревожи за него. А когато Мелинда пораснеше, щеше да може сама да се шири в стаята им.