Джон Сол - Сенки

Арнълд Ходжкинс се надигна от стола и понечи да заобиколи бюрото си.

— Госпожо Маккалъм, почакайте. Има още неща, които трябва да обсъдим. Просто се успокойте…

Само че беше твърде късно. Бренда, сграбчила Джош за ръката, вече преполовяваше коридора. За миг директорът понечи да я догони, после реши, че сегашното й настроение не бе особено подходящо за разговори.

Пък и проблемът на Джош Маккалъм можеше да почака, а председателят на училищното настоятелство — не.

Бренда мълчаливо караше през сиромашките покрайнини на Едем към порутената сграда, в която живееха, като през цялото време чувствуваше гневът на Джош да струи към нея, но се опитваше да не му обръща внимание.

— Не биваше да говорите за мен, сякаш изобщо не съм при вас — изрече той най-накрая и тя разбра, че се налага да му отговори. За миг си помисли, че ще се разплаче, но се пресегна и сложи ръка на коляното му.

— Извинявай. Господин Ходжкинс направо ме влуди и съвсем забравих, че и ти слушаш.

— Слушах, разбира се. И чух всичко, което казахте. И не е честно, мамо. Нищо не съм направил.

Бренда въздъхна.

— Не казвам, че си направил, миличък. Но всички останали деца…

— Те всички са лъжци! — гневно избухна Джош.

— Защо никой никога не ми вярва? Не е честно! — Бръкна в чантата си, измъкна книгата, която бе чел в столовата, и започна да къса страниците й една по една. После свали страничния прозорец и ги хвърли навън, а пустинният ветрец ги пое и Бренда ги видя да прехвърчат зад колата.

— Джош! Какво правиш? Знаеш ли колко струва тази книга? Когато я поръчах, специално ми я изписаха от Лос Анжелес!

— Хич не ми пука! — изкрещя той.

— Мразя и нея и проклетото училище, барабар с госпожа Шулце, господин Ходжкинс и всички останали! Всичко мразя! — Всяко гневно изречение се придружаваше от откъснат и изхвърлен през прозореца лист. Накрая започна да къса страниците с шепи и зад колата се образува бяла вихрушка.

— И теб те мразя — кресна той.

— Мразя всички и всичко!

Бренда се пресегна, издърпа от ръцете му каквото бе останало от книгата и го метна на задната седалка.

— Е, момченце, нека ти кажа, че точно сега и аз не съм се побъркала от обич по теб! — За миг й се стори, че ще го зашлеви. После очите й се спряха на отворения прозорец от неговата страна. За пръв път от две години той зееше широко отворен.

Малкото чудо в края на краищата се бе случило.

Бренда отметна глава назад и високо се разсмя, а Джош смаян се втренчи в нея.

След миг обаче смехът й се поукроти и след туй съвсем секна. Когато реалността на нейния живот и на този на сина й отново я обгърна, тя се разплака.

Реши, че чудото с отворения прозорец просто бе твърде малко. На нея й трябваше някое доста по-голямо чудо.

Но откъде ли щеше да дойде то?

Бренда паркира колата под увисналия навес зад жилищния блок и за сетен път се зачуди дали ще бъде по-добре да се обади на собственика и да му каже, че боята съвсем се е олющила от фасадата, или просто да организира поредната бригада сред наемателите и те сами да боядисат сградата. Бил Роудър сигурно щеше да измисли как да се справи и с провисналата от навеса греда — да я подпре някак си или нещо такова.

— Блокът ни е същински бордей! — отбеляза Джош, сякаш бе прочел мислите й.

— Можеше да бъде и по-зле — сопна се Бренда.

— Милиони хора изобщо нямат къде да живеят!

Изкачиха се по стъпалата до втория етаж и тръгнаха по огрения от слънцето коридор към апартамента в южния му край. Поне с изложението бяха случили донякъде, макар че прозорците на жилището им гледаха в три различни посоки и слънцето грееше отвсякъде. Към четири следобед стаите се нажежаваха като пещ, но пък наемът беше нисък. Бренда не преставаше да търси, но досега не бе успяла да намери нещо по-добро.

Щом мушна ключа в ключалката и отвори вратата, тя се успокои, че Мейбъл Хардуик — съседката от долния етаж, която сама бе изявила желание да наглежда Мелинда, докато Бренда е заета в кафенето — се е сетила да пусне пердетата и че те връщат поне част от горещината обратно в пустинята. Но въпреки относителната прохлада в стаята цареше сумрак и първата работа на Бренда бе да дръпне пердетата, закриващи източния прозорец. Нахлулата в стаята светлина и стържещият звук от движението на кукичките по металния корниз събудиха задрямалата на канапето Мейбъл, пред която телевизорът продължаваше да гърми.

— Ох! — сепна се тя, сподави прозявката си с известно неудобство и закрепи туловището си в седнало положение.