Ф. Уилсън - Проклятието

защото онези, на които се бе доверил да донесат жертвата, бяха претърпели неуспех.

Вместо угощение щеше да има наказание.

После се обърна и намали пламъка на фенерите, за да доведе ракшасите по-

наблизо.

След това повика Майката. Тя знаеше какво да направи.

Чу се боричкане и стържене и Майката избута напред малкото, което я бе

придружавало тази нощ. То се приближи намусено и с нежелание, но се подчини.

Защото знаеше, че така трябва. Традицията го изискваше.

Кузум протегна ръка и намали още светлината. Малките ракшаси се страхуваха от

огъня и щеше да бъде глупаво да ги плаши. Дисциплината беше наложителна. Загубеше

ли дори за миг контрол над тях, те можеше да се настроят против него и да го разкъсат

на парчета. Неподчинението беше немислимо. Но за да преклони волята им, той не

трябваше да насилва прекалено инстинктите им.

Едва виждаше съществото, което покорно се беше навело пред него. Кузум вдигна

тежкия камшик и Майката обърна малкото с гръб към него. Кузум започна да го налага

така, че всеки удар да попада върху студената тъмносиня кожа.

Знаеше, че малкият ракшаса не изпитва болка, но това нямаше значение. Целта му

беше да затвърди властта си над тях. Бичуването беше символичен акт и смирението на

ракшасите беше потвърждение на предаността им към Кузум, техния Кака-джи.

Камшикът ги свързваше. И двамата черпеха сили от него. С всеки удар Кузум усещаше,

че у него се надига мощта на Кали. Дори си представи, че отново има две ръце.

След десетия удар спря. Ракшасът се огледа, разбра, че са приключили с него и се

върна при другите. Остана само Майката. Кузум размаха камшика във въздуха.

Тя пристъпи напред и го изгледа продължително, после се обърна и му предложи

гърба си. Очите на по-малките ракшаси блеснаха по-ярко, защото се развълнуваха.

Започнаха да тътрят крака и да щракат с нокти.

Кузум се колебаеше. Ракшасите бяха предани на Майката. Непрекъснато бяха с нея.

Тя ги ръководеше и ги учеше как да живеят. Щеше да бъде рисковано, ако я удари. Но

йерархията беше установена и трябваше да бъде запазена. Майката беше предана на

Кузум. Ето защо, трябваше да се примири с бичуването. Тя беше водач на малките и

отговаряше за всеки техен провал.

Но макар да знаеше, че тя с радост би умряла за него и въпреки неизразимо

силната връзка помежду им, Кузум трябваше да внимава с Майката. В края на

краищата, тя беше ракшаси - инкарнацията на злото. Наказанието беше все едно да

жонглира с бутилки експлозив. Разсеяше ли се за миг, направеше ли едно погрешно

движение...

Кузум събра смелост, вдигна камшика и удари пода - далеч от мястото, където

стоеше Майката. Настъпи пълна тишина. Майката продължи да чака и когато не

последва втори удар, се обърна. Кузум вече беше прибрал бича. Протегна ръка и го

пусна на пода на дървената платформа.

Майката го погледна със сияещи очи. Тесните й зеници се разшириха от възторг и

страхопочитание. Не я бичуваха - обществен израз на уважението на Кака-джи към нея.

Кузум знаеше, че за нея това беше момент на гордост, който я издигаше още по-високо

в очите на малките. Точно каквато беше целта му.

Той натисна бутона за горната палуба и увеличи пламъка на фенерите. Беше

доволен. За пореден път се бе утвърдил като абсолютен господар на гнездото.

Контролираше Майката по-здраво от всякога.

Яркожълтите очи проследиха изкачването му. Щом се скри от погледа им, Кузум

взе огърлицата и я сложи на врата си.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Западен Бенгал, Индия

петък, 24 юли 1857

Религиозният учител и мулетата му трябваше да се появят всеки момент.

Напрежението се беше свило като змия у капитан Вестфален. Ако не успееше да се

добере до еквивалента на петдесет хиляди лири стерлинги чрез тази малка разходка,

по-добре беше да не се връща въобще в Англия. Там го чакаха само позор и немотия.

Той и хората му се криеха зад един тревист хълм на около три километра

северозападно от Баранагар. Дъждът бе спрял по обед, но щеше да се изсипе пак.

Летният мусон духаше от Бенгал. Вестфален огледа зеленото пространство, което

предишния месец представляваше безводна пустош. Индия беше непредсказуема

страна.

Чакаше до коня и си припомняше изминалите четири седмици. Не бе седял със

скръстени ръце. Съвсем не. Разпитал бе всеки англичанин в Баранагар за индийската

религия и за Храма сред хълмовете. И щом свърши със сънародниците си, той се обърна