Ф. Уилсън - Проклятието

Стомахът на Колабати се свиваше от страх, докато седеше на задната седалка на

таксито. Пътуването беше кратко - трябваше само да прекоси Сентрал Парк и да влезе

във величествената белокаменна къща на Пето Авеню.

Нощният пазач не я познаваше и я спря. Беше стар и сбръчкан. Колабати

ненавиждаше възрастните хора. Мисълта, че ще остарее, я отвращаваше. Показа му

ключа и шофьорската си книжка, хукна по мраморното преддверие, мина покрай

модерното канапе и абстрактните картини на стените и се отправи към асансьора.

Вратата беше отворена и сякаш я чакаше. Колабати натисна копчето за деветия етаж и

застана нетърпеливо в кабината.

Облегна се на стената и затвори очи.

Онази миризма! Помисли, че сърцето й ще спре, когато я долови в апартамента на

Джек. Смяташе, че я е оставила завинаги в Индия.

Ракшаса!

Преди час край апартамента на Джек несъмнено имаше ракшаса. Стана й лошо

при тази мисъл и почувства немощ. А най-ужасното беше, че човекът, отговорен за това,

беше собственият й брат.

Но защо при Джек?

И как бе станало това?

Асансьорът спря плавно и вратата се отвори. Колабати тръгна към апартамент 9Б.

Поколеба се, преди да пъхне ключа. Разговорът нямаше да е лесен. Обичаше Кузум, но

той я плашеше. Не физически - никога не бе вдигал ръка срещу нея, а морално. По-рано

не беше така, но напоследък не разбираше чувството му за справедливост.

Този път беше сгрешил.

Колабати превъртя ключа и влезе.

Апартаментът беше тъмен и тих. Запали лампата и видя ниския таван, украсен със

стандартни орнаменти. Кузум не бе оставил личния си отпечатък върху обзавеждането,

което означаваше, че нямаше намерение да стои дълго тук.

– Кузум?

Тя слезе по двете стъпала, прекоси застлания с вълнен килим хол и тръгна към

вратата на спалнята му.

Там нямаше никой.

Върна се в хола и пак извика - този път по-силно.

– Кузум!

Никой не отговори.

Трябваше да го намери на всяка цена! Тя беше единствената, която можеше да го

спре!

Колабати мина покрай спалнята, която брат й бе определил за нея и се приближи

до прозореца, гледащ към Сентрал Парк. Паркът беше тъмен и само тук-там го

прерязваха осветени шосета - ярки змии, виещи се от Пето Авеню към Сентрал Парк

Уест.

Къде си, братко, и какво правиш? На какъв ужас си вдъхнал живот?

10.

Двата пропанови фенера бяха запалени и хвърляха силна синкава светлина. Кузум

нагласи пламъка за последен път - искаше да бучат, но не и да се пръснат. Сетне откопча

огърлицата и я сложи върху резервоара. Беше облякъл кървавочервения си

церемониален саронг и бе усукал края му около единия си крак. Взе бича и натисна

бутона за долната палуба.

Асансьорът - открита дървена платформа - се заклати и бавно започна да се спуска.

Долу беше тъмно. Само тук-там проблясваха мъждукащи крушки.

Когато асансьорът стигна до половината разстояние, отдолу се разнесе шум от

тътрене на крака. Ракшасите се размърдаха, разбудени от спускащата се платформа и от

светлината на фенерите. Кузум наближи дъното на товарното отделение и освети

обитателите му. Стотина яркожълти очи следяха погледа му. Ракшасите зашепнаха

нещо, което се превърна в тихо гърлено скандиране.

– Кака-джи ! Кака-джи !

Кузум замахна с камшика. Звукът отекна като изстрел. Скандирането спря.

Разбраха, че е ядосан и се умълчаха. Отстъпиха назад. От всичко на света най-много се

страхуваха от огъня. И от техния Кака-джи.

Той спря на метър-два от дъното, за да може да наблюдава от високо ракшасите,

които стояха наредени в полукръг, извън обсега на светлината от фенерите. Бяха почти

невидими. Само от време на време се мяркаше някой гладък череп или силно рамо.

Той започна да им говори на бенгалски. Знаеше, че ще разберат само малко от

думите му, но ще схванат значението на речта му. Макар че гневът му не беше насочен

пряко към тях, той изпълни гласа си с ярост, защото това беше неизменна част от онова,

което щеше да последва. Не разбираше защо тази нощ се бяха провалили и от

смущението на Майката се досети, че и на нея не й е ясно. Нещо я бе накарало да загуби

Миризмата. Тя беше опитен ловец и Кузум беше сигурен, че каквото и да се бе случило,

то беше извън нейния контрол. Но това вече нямаше значение. Само трябваше да спази

традицията.

Каза на ракшасите, че тази нощ няма да има церемония и няма да делят плътта,