Ф. Уилсън - Проклятието

Изрева още веднъж, после се гмурна във водата. Започна да плува с мощни удари и се

насочи към петното от пламнало гориво. Джек си помисли, че чудовището иска да

сподели съдбата на събратята си.

Джиа бързаше към Джек. Мокрият Ейб също се приближаваше към него.

– Едно време баба ми ме плашеше с приказки за зли духове - задъхан рече Ейб. -

Ама сега наистина видях един от тях.

– Отиде ли си чудовището? - повтаряше Вики, като въртеше глава и се вглеждаше в

дългите сенки, които пожарът хвърляше върху залива. - Наистина ли вече го няма?

– Свърши ли всичко? - попита Джиа.

– Така мисля. Надявам се.

Джек се обърна и тя ахна, като видя раните на гърдите му.

– Джек! Гърдите ти!

Той махна остатъците от ризата от разкъсаната си плът. Кървенето беше спряло и

болката намаляла... Това явно се дължеше на огърлицата.

– Дребна работа. Няколко драскотини. Изглеждат много по-опасни, отколкото са

всъщност.

После чу полицейските сирени и добави:

– Ако не приберем нещата и не се разкараме оттук, ще се наложи да отговаряме

на много въпроси.

Двамата с Ейб сложиха съдраната гумена лодка в микробуса и се качиха. Този път

зад волана седна Ейб. Той отстрани парчетата от счупеното стъкло с опакото на дланта

си и включи мотора.

– Ще бъде истинско чудо, ако стигнем, без да ни спрат заради предното стъкло.

– Ще кажем, че са го счупили хулигани - рече Джек, после се обърна към Вики,

която се бе сгушила в майка си, и погали ръчичката й. - Вече си в безопасност, Викс.

– Да - усмихна се Джиа. - Благодаря ти, Джек.

Той видя, че детето заспива.

– Няма защо, такава ми е работата.

Джиа не отговори, само го хвана за ръката. Джек я погледна в очите и видя, че в

тях вече не се спотайва страх. Отдавна копнееше за този поглед. Видът на спокойно

заспалата Вики беше наградата за болките и ужаса му, а изражението в очите на Джиа

го караше да се чувства блажен.

Тя се облегна назад и затвори очи.

– Наистина ли всичко свърши?

– За вас, да. За мен... има още един нерешен въпрос.

– Жената... - рече Джиа.

Думата не прозвуча като въпрос.

Джек кимна и се замисли какво ли става с Колабати.

– Първо остави мен, Ейб. После закарай Джиа вкъщи.

– Но ти имаш нужда - от лекар! - възрази тя.

– Лекарите задават твърде много въпроси.

– Тогава ела с мен. Ще почистя раните ти и ще ги превържа.

– Добре. Ще дойда веднага щом свърша работата в апартамента си.

Джиа присви очи.

– Защо е толкова важно да я видиш веднага?

– Взел съм нещо нейно и трябва да й го върна - отговори той и посочи огърлицата

на врата си.

– Не може ли да почака?

– Боя се, че не. Взех я, без да й кажа, а разбрах, че тя отчаяно се нуждае от нея.

Джиа не отговори.

– Ще дойда веднага, щом мога.

Тя обърна лице срещу въздушната струя и се вторачи напред.

Джек въздъхна. Как да й обясни, че жената може би остарява с години с всеки

изминат час и вероятно вече е грохнала старица? Как да убеди Джиа в това, след като

самият той не го вярваше?

Остатъкът от пътуването премина в мълчание. Ейб пое по Хъдсън Стрийт, сетне

зави по Пето авеню и излезе на Сентрал Парк Запад. Видяха няколко полицейски коли,

но ченгетата не забелязаха счупеното стъкло.

– Благодаря ти за всичко, Ейб - каза Джек, когато микробусът спря пред

апартамента му.

– Искаш ли да те изчакам?

– Може да се забавя. Благодаря ти още веднъж. Утре сутринта ще си оправим

сметките.

– Ще приготвя квитанцията.

Джек целуна спящата Вики и слезе. Беше схванат и раните го боляха.

– Ще дойдеш ли у нас? - попита Джиа и най-после го погледна.

– Веднага, щом мога - отговори той, доволен, че поканата е още в сила. - Стига да

искаш.

– Искам.

– Тогава ще бъда при теб след около час. Обещавам.

– Ще се справиш ли?

Джек й беше благодарен за загрижеността.

– Разбира се.

Той тръшна вратата и ги изчака, докато потеглят. После започна да се качва към

третия етаж. Стигна до вратата на апартамента си, извади ключа и взе да се колебае.

Побиха го ледени тръпки. Какво ли го очакваше от другата страна? Искаше му се

Колабати, която познаваше, да спи в леглото му. Щеше да остави двете огърлици на

нощното шкафче и да тръгне към апартамента на Джиа. Това би било най-лесният

начин. Колабати щеше да разбере, че брат й е мъртъв, без да се налага да й го казва. А

сетне, когато се върнеше, тя щеше да си е отишла.

Отвори вратата и влезе в хола. Беше тъмно. Дори лампата в кухнята беше