Паоло Бачигалупи: Водосрез

— И това си го направил ти? — попита Тууми с върховен потрес. — Наистина си сложил всичките тези хора на границата, за да държиш останалите отвън?

— Невада не би оцеляла, ако я залеят зонъри и тексасци — сви рамене Анхела. — Освен това Калифорния прави и по-лоши неща.

— Твърде иронично би било, ако това момиче свърши одрано заради теб — каза Луси. — Ще се окажеш с награда за главата си благодарение на хората, които си наел.

— Смяташ ли, че не съм се сетил вече за това?

Тууми беше отвратен.

— Ако не ми пукаше толкова много за Мария, бих казал, че в това има същинска поетична справедливост.

Спътниците му в това пътуване бяха като тенджерата и похлупака ѝ. Анхела насочи вниманието си към бежанците зад прозореца в опит да пренебрегне стърженето на съвестта в дъното на ума си.

Не би го казал на глас, но всеки път, когато споменеха за нещата, свършени от него в името на Кейтрин Кейс, го разтърсваше суеверно притеснение, че му предстои да плати цената за всичките си грехове; че наистина някой го наблюдава: може би Господ, може би Ла Санта Муерте, а може да беше и някоя голяма будистка кармична мухобойка… във всеки случай нещо, което е на път да го връхлети, вбесено и с намерението да го накара да си плати.

„Навярно има граница на срязванията, което може да направиш, преди ножът да те среже.“

Това му напомни за онзи sicario. Живей, както искаш да умреш, и умри, както си живял. Наречи го ирония. Наречи го поетична справедливост. Тази река от бежанци, която пречеше на Анхела да стигне до целта, му изглеждаше някак лична. Все едно понасяше наказанието за греховете си.

„Аз създадох всички тези бежанци.

Живей, както искаш да умреш, и умри, както си живял.“

— Мисля, че прахолякът намалява — обади се Луси.

Продължиха да криволичат между ниски хълмове и да си проправят път през потока бежанци. Най-накрая превалиха поредното било и се заспускаха от другата страна, вече със стабилна скорост. Слънцето започна да пронизва кафявата омара. Прахолякът остана зад гърба им, воалът пред тях се вдигаше и го замениха светлина и синьо небе, които бяха почти ослепяващи след сумрака на прашната буря.

Анхела се опита да се ориентира.

Луси посочи:

— Ето го ЦАП.

Тънка синя линия, права като черта, пренасяше водата от река Колорадо през огнената пустиня.

Блестеше под слънцето. Спасителното въже на Финикс. Предстоеше да бъде изпомпена нагоре и вкарана в тунел под планините. Над триста мили канална система, цялата — пренасяща вода до изгорял град насред нажежената пустиня.

— Малък изглежда — каза Тууми. — Човек не би си казал, че в него има вода за цял град.

— Понякога няма — отвърна Анхела.

— Не и когато го гръмнеш, във всеки случай — заяви Луси.

— И това ли е твое дело? — попита Тууми. — Дявол го взел, за много неща имаш да отговаряш!

— Ако не го бях направил, тя щеше да намери някой друг на мое място, а аз да остана безработен.

— Ти и сега си безработен — напомни му Луси.

— Не задълго.

— Все още не схващам защо ѝ вярваш.

— На Кейс ли? — Анхела се засмя. — И ти уреди да ме гръмнат, но ти вярвам.

— Прав си. Ти си луд.

Анхела нямаше нищо против шегата. След проясняването на бурята го беше обхванал нов оптимизъм. Самият факт, че е преживял вихъра и има нормална видимост…

Взеха поредния завой, под тях земята се снижи стремително, разкри река Колорадо и до нея — тяхната цел.

Луси натисна спирачките и тримата се втренчиха до един през мръсното предно стъкло.

— Исусе — промърмори журната. — Ето ти един мъртъв град.

Слязоха от колата. Далеч под тях потоците бежанци се изливаха от Карвър Сити. Реки от миниатюрни мравки, до една засмуквани далеч от домовете си. Над главите им се въртяха хеликоптери. Джиповете на Националната гвардия стояха на стража на равни разстояния по магистралата отдолу и поддържаха реда. Града напускаха цели конвои.

От другата страна на реката гвардията на Калифорния беше вдигнала малки бункери, откъдето войниците да следят течението на реката. Стъклата на далекобойните им оптически мерници блестяха на слънцето, разкривайки местоположението на снайперистите. Опълченци си избираха целите. Хеликоптери бръмчаха нагоре-надолу по реката, тътенът на перките оповестяваше присъствието им.

— Боже! — Тууми засенчи очи от слънцето, проучвайки тази дейност. — Няма начин Мария да проникне през всичкото това!

— Не се е канила да пресича точно тук, нали? — попита Анхела, като се постара притеснението му да не проличи.