Паоло Бачигалупи: Водосрез

Водосрезът ѝ се ухили.

— Журната не може да пусне историята.

— Нещо такова.

— Добре — въздъхна той. — Достатъчно трудно е дори просто да се държа на мотора. Не съм сигурен дали бих могъл да го карам, без да се пратя сам по дяволите.

Вкопчи по-здраво ръце около кръста ѝ и Луси отново подкара мотора, като се чудеше колко ли е странно, че сега зависим от нея е станал човек, който до неотдавна толкова я плашеше.

Отново ускориха, люлееха се, подскачаха и бръмчаха през голата пустиня, криволичейки по брега на реката.

Зарядът на мотора ѝ равномерно се изтичаше и Луси започна да се чуди дали наистина ще успеят да се върнат. Бяха изминали доста мили. Колко дни щеше да им отнеме да се доберат пеша до Карвър Сити? Слънцето вече бе започнало да прежуря кожата ѝ и я изпичаше така, че да потъмнее и да се обели до кръв.

„Дали момичето наистина може да е стигнало толкова далеч?“

Луси лесно си представяше Анна във Ванкувър изумено да клати глава от начина, по който взимаше решения. Рисковете, които поемаше, и причините да го прави. Почти чуваше сестра си да казва: „Не си като тях. Можеш просто да си тръгнеш. Ти си единствената, която може просто да си отиде. Това е самоубийство!“.

Част от Луси не можеше да не се съгласи. Имаше дузини правила, към които се придържаше, когато отиде в пустинята — включително да не забравя да си носи праховата маска, крем за слънце и двойно количество вода спрямо това, което си мисли, че ще ѝ трябва, както и да не отива по-далече оттам, откъдето е сигурна, че може да се върне, ако нещо тръгне накриво… И ето че сега пренебрегваше всички правила до едно.

И за какво? За да продължи да търчи по петите на една история, да продължи да танцува на острия ръб на катастрофата…

Тууми извика и даде рязко газ.

Анхела стисна Луси за бедрото и ѝ посочи. Тя го чу да казва нещо, вероятно на испански, но го изрече твърде бързо и неясно и вятърът плющеше в ушите ѝ с всичка сила — но все пак ѝ прозвуча като молитва.

Ето там!

Нещото, което сочеше Тууми. Няколко захвърлени дрешки. Чисторби и обвивки от енергийни блокчета.

Последните следи от момичето, което беше слязло в реката.

Луси завъртя мотора и го спря до захвърленото снаряжение.

— Мамка му мамка му мамка му! — повтаряше Тууми. — Това са нейните неща. Била е тук!

Луси огледа калните плажове и долчинките, обрасли с върби, и самотните щръкнали тамарикси. Отвъд лениво течеше реката.

„Значи, това е то. Където всичко свършва. Всичкият този труд и ето, край.“

Луси не можеше да реши дали е разочарована или облекчена.

Огледа отсрещния бряг и се запита дали може да забележи опълчението, за създаването на което беше помагал Анхела. Хората, готови да накълцат бежанката и да я хвърлят обратно във водата да се носи до Карвър Сити като урок за останалите.

Нямаше и следа от движение. Просто вълничките на течението и лъхащият от водата прохладен, влажен ветрец.

Тук, значи, свършва всичко.

Анхела куцукаше напред-назад, втренчен в отсрещния бряг, ококорен и трескав. Имаше такъв вид, все едно видение го е довело до ръба на бездната, и както е копнял и се е молил на Девата за спасение, така накрая остава с празни ръце. Падна задъхан на колене, когато и последната капка надежда се отцеди от вените му.

Не всички епични приключения завършваха успешно. Вместо това параноични и алчни хора правеха глупави грешки. Хората умираха и се нараняваха едни други, бореха се и накрая всички оставаха с празни ръце.

Това до такава степен се бе въплътило в главната поука на пустинята, че Луси се чудеше как ли изобщо ѝ е хрумнало, че издирването може да свърши по някакъв друг начин.

От дълбините на храсталаците се появи окаляно момиче, помъкнало раница.

— Тууми?

— Мария!

Чернокожият се затича към краличката си с широко разперени ръце.

Анхела извика от облекчение и също се изправи на крака.

Мария и Тууми се прегърнаха, а той коленичи до раницата ѝ и взе да рови в нея.

— Хей! — извика момичето. — Махай се от вещите ми!

— Тук е — каза Анхела. — Тук е!

Изправи се с книга, която вдигна високо, след това прерови страниците. Широко ухилен, извади един лист.

Триумфираше.

Луси дойде да надникне зад рамото му. Ами да — стар лист с печати. Не отговаряше въобще на очакванията ѝ. Две къси странички, това беше всичко. Изсушени и с врязани в тях гънки. Права на хартия, които можеха да променят света. Поне за някои, във всеки случай. Посегна към документа, но Анхела го дръпна назад.