Бранимир Сыбев - Човекът, който обичаше Стивън Кинг

— Сериен убиец? — вдигна учудено вежди Оичи.

— Не сте ли чули? По телевизията, радиото, вестниците… постоянно…

Японецът отново махна с ръка.

— Нямам радио, нито телевизор, не чета вестници. Изобщо медиите не ме вълнуват. Новините, които те разпространяват, си приличат всичките: постоянно ни занимават с убийства, политически интриги и трагедии. След като си прочел един вестник, на практика си изчел всички.

Инспекторът се замисли над изречената сентенция, но реши да не спори с домакина и премина направо:

— Убиецът е много интелигентен и предпазлив. Предполагаме, че е голям майстор на играта Го.

Такеда едва не се задави с чая си.

— Го? Играта Го?

— Играете ли Го? Познавате ли големите играчи?

Джон беше превъзбуден и стискаше японеца за ръкава, без да се усеща. Оичи внимателно се освободи от хватката му и отговори:

— Аз самият от дълги години се занимавам с Го… Мисля, че имам добро понятие за играта. Разкажете ми повече.

— Ами всъщност и на нас не ни е известно много — призна си ченгето, грабвайки парче пиле. — Знаем, че отвлича жертвите си, принуждава ги да играят Го с него, побеждава ги и после ги убива. И това на всеки 64 дни. Освен това се увлича по източните философии. Силен физически, бял, около трийсетгодишен, вероятно живее сам. Известен ли ви е такъв човек?

Оичи стана и започна да се разхожда наоколо. Личеше си, че е нервен и в него се води вътрешна борба — нещо рядко срещано при източноазиатците, владеещи така добре емоциите си.

— Вървете си! — тихо каза японецът.

— Но…

— Вървете си — повтори Оичи. — Няма да ви искам пари за пилето.

Джон Ласитър се завъртя объркано на едно място. Явно японецът знаеше нещо, но не искаше да му го каже. Преди да успее обаче да каже нещо, джиесемът му иззвъня и инспекторът вдигна. Беше Колин Байрън, следователят. Съобщаваше за нова жертва на Арлекина.

— Да. Да. Добре. Идвам, Кол.

Джон затвори джиесема, въздъхна и изруга:

— По дяволите! Убиецът удари отново. Жертвата се казва Соичиро Нороши. Познавате ли такъв човек?

Оичи Такеда замръзна.

— Соичиро? Не… Не, не може да бъде! Вървете си! ВЪРВЕТЕ СИ!

Инспекторът поклати укорително глава, взе си шапката и напусна заведението. На вратата се спря, бръкна във вътрешния джоб на шлифера си и извади една визитка:

— Когато се успокоите и евентуално се досетите за нещо, което би могло да бъде от полза при разследването, обадете ми се.

После отвори вратата и се изгуби в мрака на града.

Оичи отиде до масата, взе бялото картонче и се вгледа в него. Полицейско управление №… и т.н. Такеда хвърли визитката в кошчето и се зае да вдига столовете върху масите — затваряше ресторанта с два часа по-рано.

— Ало, Колин, чуваш ли ме? Да, обажда се Джон. Слушай, искам да вземеш две момчета от цивилните и да ги накараш да наблюдават едно ресторантче. Нарича се „Златният генерал“, на 18-а и Престън Парк, държи го японец, Оичи Такеда. Искам денонощно наблюдение на ресторанта, пристроената къща зад него и на въпросния японец, потърси информация в базата данни. Не… не се шегувам. Мисля, че накрая попаднах на сериозна следа. Да… добре… дочуване.

Алекс Мандевил седеше на фотьойла вкъщи, отпиваше бавно от коняка „Наполеон“ и не можеше да се опомни от предишната вечер. Беше великолепно! Соичиро, негов учител и ментор, един от двамата, които го бяха научили на Играта, снощи игра страхотно. Игра за живота си, но накрая загуби. Алекс на няколко пъти имаше чувството, че Соичиро ей сега ще победи, още много малко му остава до победата, но крайният резултат не беше в негова полза — липсваха му три точки до триумф. Добре че Алекс този път не си позволи лукса да му предостави хендикап. Убиецът щеше да помни до края на живота си капките пот по челото на Соичиро, треперещите му ръце, умолителния поглед пред дулото на пистолета.

От месеци Алекс Мандевил сънуваше един и същи сън. За пръв път го сънува в нощта, когато застреля първата си жертва. Сънуваше, че се е озовал на брега на незнайна река, а от реката изплува голяма костенурка. На гърба на костенурката беше изписан квадратът „Лошу“, а костенурката проговаряше на Алекс с човешки глас:

— Следвай логиката на квадрата и ще станеш мейджин 4.

И Алекс следваше логиката. Подбираше жертви от определени части на града, играеше с тях Го и ги лишаваше от живот. Може би не това бе точното тълкуване на думите на мъдрата костенурка, но Мандевил беше решил, че именно това е начинът да се осъществи предсказанието. Вече за него реалното и нереалното се преливаха в едно, между сън и действителност нямаше ясно очертана граница. И всичко това водеше до неговата най-нова, неговата най-голяма мечта. След като бе познал шаха и Го, след като бе станал толкова добър играч, че играеше с партньорите си на живот и смърт, след като дори бе победил единия от учителите си, за него нямаше друга цел, нищо друго не бе от значение, освен мечтата му. Да бъде признат за най-добрия. Да стане мейджин.