Бранимир Сыбев - Човекът, който обичаше Стивън Кинг

— Пак не гарантирам нищо — не е изключено и да греша. Може да засилим наблюдението в югоизточната зона, но това не означава да отслабим постовете в другите части на града.

— Го, загадки, източни философии, китайски книги, убийства… Все едно съм съдията Ди 2 — промърмори инспекторът и довърши бирата си.

До следващото убийство оставаха 63 дни.

Седемдесет и шест годишният японец Оичи Такеда си наля чай и остави каната на масата. Отпивайки, той се загледа в залеза, наслаждавайки се на огненото зарево на хоризонта. За времето, което беше прекарал на земята, Оичи бе научил, че именно малките неща могат да бъдат от голямо значение. Ето и сега — един най-обикновен залез, но докато го наблюдаваш, сякаш пречистваш душата си. Останал вдовец едва четирийсетгодишен, той отделяше от залъка си, за да отгледа и изучи двамата си синове — Кио и Хидейоши. Те бяха единственото, което му остана от неговата Юми, починала от усложнения при второто раждане. Синовете му пораснаха, ожениха се, внуците на Оичи също пораснаха. Фамилията посещаваше Оичи само по големите празници, когато долитаха в Ел Ей от родната Осака, и неведнъж го молеха да се прибере с тях в Япония, ала Оичи неизменно им отказваше. Той много обичаше родината си, но предпочиташе да е тук, в големия американски град, където се бяха събрали да живеят хора от различни националности, с различен цвят на кожата и различна вяра. Тук Оичи Такеда се чувстваше гражданин на света.

Такеда беше собственик на „Златният генерал“ — малко ресторантче в Лос Анджелис. Оичи беше кръстил заведението си на фигура от японския шах — шоги, едната от двете му любими игри. Другата игра, която Оичи играеше вече над шестдесет години и за него се бе превърнала в начин на живот, беше Го. Почти половината от живота си Такеда беше прекарал като учител по Го и бе написал дузина книги по темата. Но освен Го той също така посвещаваше времето си на хайку и чан-но-ю 3. Когато си „почиваше“ от Го, Оичи се събираше със стари приятели на чаша саке, приятни разговори и партия шоги в малката си къща, пристроена зад ресторанта. Животът му протичаше спокойно, Оичи Такеда бе постигнал хармония със себе си и света.

Междувременно Алекс взе шестата си жертва. Издебна двайсет и девет годишната Даяна пред магазин за алкохол късно вечерта, зашемети я с удар в слепоочието, натовари я в собствената й кола и я закара в мазето. На паркинга пред магазина останаха да се валят в книжна кесия две счупени бутилки — четвъртинка уиски „Четири рози“ и половинка водка „Столичная“. Въпреки че Алекс реши да й предостави максималния хендикап от девет пула, Даяна се оказа много слаб играч и Мандевил остана силно разочарован от факта, че се наложи да я убие толкова скоро. Отдаде слабата й игра на две причини — първо, беше я ударил силно в главата. Май трябваше да мине на марля с хлороформ, която да притиска към носа и устата на жертвата. Второ, жената беше алкохоличка — нормалните жени не ходят в десет и половина вечерта до денонощния, за да си купят две шишета концентрат. Алекс Мандевил и преди бе имал проблеми с алкохолици и си обеща вече да не подбира такива хора за Го партньори.

Тялото на Даяна О’Конър беше открито в контейнер на ъгъла на Четвърта и Седемнайсета улица.

Падаше се югоизточната част на града. Долната дясна част на магическия квадрат.

Инспекторът се изплю ядно в болничната мивка и изля кафето си вътре. Напоследък горещата напитка имаше особено противен вкус, щом е от кафемашина. През главата му премина отвратителният спомен за един епизод от някаква поредица по телевизията. Бяха действителни случаи, разследваха някаква фирма за гадния вкус на кафето и накрая откриха, че един от служителите редовно се изпикавал в кафемашината. Ласитър се зарече отсега нататък да си прави кафе само в джезве вкъщи.

Застаряващото ченге премина през летящите врати с надпис „Морга“ и влезе в залата за аутопсии, където се провеждаше експертиза на шестата жертва на Арлекина.

— Нашето момче ли е това? — попита инспекторът.

— Аха — отвърна д-р Браян Деметър, патоанатомът. — Същият стил, същият почерк, същите проклети пулове за Го в устата.

Джон въздъхна и извади пакет „Марлборо“. Понечи да щракне със запалката, когато патоанатомът полугласно го предупреди:

— Тук не се пуши.

Ченгето въздъхна и попита:

— Нещо ново, някакво допълнение, изменение в стила на убийство?