Бранимир Сыбев - Човекът, който обичаше Стивън Кинг

— Засега не — въздъхна Деметър, свали си ръкавиците и ги хвърли в кошчето. Отиде на мивката и докато си миеше ръцете, заговори:

— Вижте, инспекторе, имам нужда от почивка. Трябва да поема малко въздух, да свърша това-онова и като се върна, ще продължа с това тяло. Вечерта ще изпратя в управлението доклада за аутопсията по куриер и утре сутрин ще е на бюрото ви. Какво ще кажете?

— Става — махна с ръка ченгето. — Доскоро.

— Довиждане.

Крачейки към изхода, Ласитър си мислеше ядно, че не може да направи нищо друго, освен да чака.

Изтекоха 64 дни и Алекс отвлече следващата си жертва-партньор — 43-годишния вдовец Джош Прайс, чернокож. Мандевил го издебна на излизане от едно казино, задуши го с хлороформ и го натовари в колата си. Въпреки стреса Джош се оказа схватлив мъж — по една случайност той бе привърженик на шахмата и се получи една добра партия Го. Накрая обаче Алекс преброи завзетата територия и установи, че води със седем точки. Е, Джош можеше да вини всичко друго за станалото, но не и късмета си. Го е творческа игра на логиката и интуитивността, в която късметът играе незначителна роля. Якият убиец простреля жертвата си в средата на челото и се зае да го освобождава от ремъците.

Докато опаковаше трупа в черен найлонов чувал, Алекс Мандевил се откъсна от философските размишления и насочи мислите си към чисто практически задачи. Имаше нужда от партньор за Го, и то добър. Някой, който вече е играл играта и няма нужда тепърва да му обяснява правилата. Някой, който е играл Го в продължение на години. Някой като… Ами да! Разбира се! Двамата японци, които въведоха Алекс в света на играта. Е, Алекс изпитваше някакво смътно чувство на признателност към тях, ала нуждата ставаше все по-голяма и по-голяма с всеки изминал ден. Вече бе решено. Следващите му партньори щяха да са неговите учители — първо единият, а после другият.

Трупът на Джош Прайс бе открит в кофа за боклук в западната част на града. Квадратът постепенно се запълваше.

Полицейският инспектор се скиташе сам по улиците на Лос Анджелис. Вече бе късно и мракът се спускаше подобно на черна прокоба над града. Джон мислено прехвърляше в ума си подробности от убийствата и се терзаеше от безпомощността си — днес беше 64-ият ден и някой тази нощ щеше да стане жертва на един побъркан. Ласитър реши да спре да мисли за Арлекина и евентуалната му следваща жертва. Този неразгадаем случай бе обсебил дните и нощите на старото ченге — щом Джон си легнеше, мисълта за убиеца го сграбчваше и той се въртеше с часове в леглото си, а на сутринта съвсем закономерно се събуждаше с главоболие, което не минаваше нито от аспирина, нито от тоновете изпито кафе.

Без да знае как, краката го бяха отвели пред малко ресторантче, носещо гордото име „Златният генерал“. Инспекторът влезе вътре, твърдо решил да се отърси от лошите мисли и да хапне нещо. Остави си шапката на закачалката и седна на една маса.

— Добър вечер! — посрещна го топло Оичи Такеда. — Какво ще желаете?

— Ами… Хм. Всъщност не знам, не съм сигурен — отвърна Джон, въртейки се неуверено на стола. Не виждаше никъде меню или нещо подобно. — Може ли нещо, така, по-обикновено?

— Например, пиле с ориз — помогна му добродушно старият японец.

— Да, ще бъде отлично — усмихна се инспекторът.

Оичи извика на японски поръчката към готвача и се засуети около малка печка, приготвяйки чай — неизменната безплатна добавка към храната на всички клиенти в ресторанта му. Чаят стана бързо и Оичи занесе чайника на масата на полицая заедно с две чаши. Наля първо за госта, после за себе си.

— Надявам се, нямате нищо против да ви правя компания?

— О, не, ни най-малко — махна с ръка полицаят и отпи от чая. — Между другото, името ми е Джон.

— Аз съм Оичи, приятно ми е.

Старият японец седна и взе чашата в ръце, за да стопли дланите си. Есента беше в разгара си и вятърът ставаше все по-студен и хаплив.

— Сега в Япония е прекрасно — каза Оичи, зареял замечтан поглед навън. — Залезът багри червените листа на клена и сякаш цялата гора е подпалена. А вечер дъждът идва внезапно, като неканен гост. Тих и студен, той кара влюбените да напуснат пейките в парка и да потърсят заслон…

— Звучи много хубаво — одобрително кимна ченгето. — А защо не сте в Япония?

Такеда махна с ръка.

— Дълга история. А вас какво ви води насам, господине? Не съм ви виждал преди тук.

— И моята история е дълга — отвърна Джон, бърникайки с клечиците из ориза. — Но може да се сведе до няколко думи: преследвам сериен убиец.