Бранимир Сыбев - Човекът, който обичаше Стивън Кинг

Играта беше към края си. Убиецът мъчително преглътна. Взе поредния пул, огледа дъската и бавно върна пула обратно в купичката. Той бе загубил играта. За пръв път от толкова време губеше партия Го.

Настъпи тишина. Оичи запази мълчание, защото знаеше какво става в душата на противника му. Алекс премисляше партията, после в съзнанието му изплува миналото, спомни си прекъснатото следване в университета, после как започна да играе шах, след това Го, тежката работа, четенето на книги, пред очите му започнаха да изникват лицата на жертвите, животът му премина пред очите като на филмова лента, осъзна непоправимите грешки, които бе направил… Отново погледна дъската и осъзна, че всички грешки, които бе направил през живота си, намериха своето отражение в тази току-що загубена партия.

— Ти загуби — гробовно отекна в хола гласът на Оичи. — Знаеш какво следва сега.

Алекс погледна надолу, взе пистолета си и бавно се изправи. Беше загубил и трябваше да плати с живота си — така, както и другите му предишни партньори бяха загубили и платили със своя. Хвана дръжката с две ръце, завъртя пистолета с цевта към себе си и опря дулото в средата на челото. Пое си дъх и го изпусна на пресекулки. После с палците на ръцете натисна спусъка.

Глухият звук на заглушителя едва се чу в големия хол. От тила на Алекс се разхвърча кръв и мозък и той се строполи възнак на пода, вперил невиждащ поглед в тавана. Оичи мълчаливо проследи цялото действие, без да става.

Вратата на апартамента се отвори с трясък и в хола нахълтаха инспектор Ласитър, следователя Байрън, двама цивилни полицаи и двама униформени. Цивилните ченгета преди час докладваха, че въпросният японец е излязъл от къщата си, придружен от висок тъмен субект. Изглеждало, че японецът върви против волята си. Проследиха ги до къщата, но Джон им заръча да не предприемат нищо, докато не дойде с подкрепление.

— Закъсняхте, инспекторе — каза му Оичи.

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна Джон и огледа внимателно трупа. — Да. Случаят е приключен. Момчета — обърна се той към униформените, — закарайте възрастния господин вкъщи.

Полицаите кимнаха и напуснаха къщата, оставяйки шефовете да се оправят. Колин Байрън снима трупа на убиеца, околните стени, неразборията в къщата, дори и дъската с играната партия Го.

— Хей, Джон — полугласно се обади Колин.

— Да? — обърна се инспекторът.

— Знаеш ли, че тази къща се пада в северната зона. Вече всичко съвпада — магическият квадрат е запълнен. Арлекина се оказа деветата жертва.

Ласитър махна раздразнено с ръка.

— Ще ме умориш вече с твоите квадрати и източни философии. Отивам до управлението да напиша доклада и да съобщя на шефа, че случаят е приключен.

Байрън се ухили и щракна още една снимка на гобана с полароида.

— Знаеш ли, Джон, трябва го отпразнуваме. У дома имам малко саке за такива специални случаи. Какво ще кажеш утре да го вземем и да отидем в ресторанта на твоя приятел японеца, където да се почерпим?

— Съгласен, но при условие че вземем и онова момче, патоанатома. Той най изстрада цялата работа с убийствата на Арлекина…

Седмица след събирането при Оичи в „Златният генерал“ и почерпката със саке, Джон получи картичка в кабинета си. Свали краката си от бюрото и я разгледа. На лицевата част беше снимана част от японския град Осака. А на гърба на картичката бе написано с дребен, равен почерк следното послание:

До Джон Ласитър

Сбогом, Джон. Продадох ресторанта и може би никога повече няма да се видим. Връщам се в родната Осака при синовете и внуците ми. Човек не бива да забравя откъде е тръгнал, още по-малко да се откъсва от корените си. Бъди здрав и дано някога се срещнем отново!

Джон усмихнато поклати глава и прибра картичката във вътрешния джоб на сакото си.

21.08.2005 — 21.08.2006

— Ето отчета за последното тримесечие, господин директор.

Директорът Мориънс пое с въздишка така омразния му документ и проследи с поглед отдалечаващата се фигура на счетоводителя. После се взря в полуразбираемите таблици, опита се да смели цифрите и финансовите понятия, не успя и хвърли листовете на бюрото.

Хари Джъстин Мориънс беше директор във федерален затвор и никак не бе доволен от живота. Първата му жена го заряза още на втората година след сватбата и избяга с любовника си в Сиатъл. В продължение на един месец Хари обикаляше баровете в Ел Ей и се напиваше като свиня. Брат му накрая го вразуми и с помощта на психоаналитик го извади от кризата. След около три години Хари се влюби и се ожени отново. Роди му се син, който скоро навършваше единайсет. „Дано Ребека ми позволи да го видя този уикенд“, въздъхна повторно директорът. Миналата година се разведоха и детето остана при нея. Жена му не можеше да издържи на ритъма му на живот — честите закъснявания, оставането след работно време, безсънните нощи, в които работеше. И още, и още. „Все пак успя да ме изтърпи повече, отколкото Тереза“, мрачно се усмихна Хари и се замисли за досегашния си живот и какво бе постигнал през него. Вече бе на четирийсет и три и не мислеше да се обвързва отново — стигаха му толкова разочарования. Пък и имаше работата, която желаеше. Е, в миналото въобще не очакваше, че ще е директор на затвор, но животът понякога си прави гадни шеги. И единственото, което ти остава, е да се приспособиш, мъдро бе заключил някогашният студент по право и се бе хвърлил напред в предизвикателството с устрем, за който много колеги му завиждаха. Всъщност, те му завиждаха, защото обикновено постигаше целите си. Но това, с което се занимаваше в момента, си беше малко необичайно. Що за идиотска идея да се изгради затвор на покрива на търговски комплекс, за кой ли път се запита Мориънс. И да го „заселиш“ с 80 кръвожадни затворници, 30 не по-малко свирепи надзиратели и отделно длъжностно административни лица — секретари, счетоводител, директор. Мислите му се плъзнаха за момент към същинските обитатели на кафеза — обитатели като Джими Касапина, изклал 11 души, като Нейт Страстния, изнасилил 9 жени на възраст между 14 и 52 години. Или като Кървавия Саймън, застрелял с пушка родителите си, брат си и приятелката си в пристъп на умопомрачение едва 16-годишен. Ако някое от тези чудовища проникнеше сред стотиците невинни хора, посещаващи търговския комплекс всеки ден, щеше да стане интересно. МНОГО интересно. Изведнъж се сети, че днес се очакваше да пристигне нов затворник. Някакъв нещастник от 28-а килия си беше счупил врата снощи, не издържайки на ежедневния психически и физически тормоз. И естествено, правителството се грижи да попълни бройката, ядно си помисли Хари. Новият се казваше… как беше… А, да. Хенри О’Брайън. Или известен още като Готиния. Беше обрал 7 банки, 2 супермаркета и магазин за бижута, преди да го приберат на топло. Някакво особено чувство се бе загнездило в стомаха на директора — сякаш му подсказваше, че този ирландец ще му докара неприятности. Мориънс тръсна глава. Никога не обръщаше внимание на такива мъгляви предчувствия. Затворът бе строен по изключителна технология — правителствените агенти убедително твърдяха, че е бягството е практически невъзможно. Хари хвърли поглед към календара — 26 май 2015 г. Дааа, как лети времето. Сякаш вчера беше млад студент със светли възгледи и вяра в света. Сякаш вчера беше женен. Впоследствие жените го напуснаха, а директорът разбра, че светът не е райско кътче, а помийна яма, в която по неволя съжителстват заедно какви ли не типове. „Но стига съм мислил за абстрактни неща — упрекна се Хари. — Време е да се захващам за работа и най-вече да прегледам този проклет отчет.“