Минди Макгинис - Нито капка вода

Лин мина на доматите. Червата й закъркориха от апетитната миризма на отчупените дръжки. Тя заговори бързо, та майка й да не чуе.

— Е, какво ще правим?

— Утре се захващам да преправя малката барака на пушилня. Не би трябвало да е много трудно. Ще сложа дъски на пода и ще наредя камъни за огнище, ще пробия дупка в покрива за вентилация. От вратата ще духа малко, но е по-добре от нищо. Както ти казах и преди, ако опушваме месото, мога да убия елен по-рано, отколкото ако ще го замразяваме. Ти ще правиш консервите отвън и ще се оглеждаме внимателно, докато работим. Ако имаме късмет, ще свършим доста бързо, а после ще си седим на покрива и ще чакаме да се пробват отново. Междувременно ще се надяваме да измрат от глад или студ.

— А ние? Няма ли и ние да измръзнем до смърт, ако нямаме достатъчно дърва за зимата?

— Човек винаги може да се сгрее, Лин. Имаме одеяла, имаме топлината на телата си. Може да започнем отново да спим в едно легло, както когато беше малка.

— А може и да ми позволиш да взема пикапа и сама да отида за дърва.

Майка й откъсна последния мамул, извила устни надолу, както обикновено.

— Може. Но през цялото време ще се притеснявам. Нямаш много опит с моторния трион и няма как да държиш пушката, докато режеш дърва. А шумът ще привлече хората като мухи на мед.

— А ако взема брадвата и потърся по-малки дръвчета?

— По-малките дръвчета значат по-малки цепеници.

— По-малките цепеници горят по-добре от нищо — не остана длъжна Лин.

Майка й не отговори, само погледна купчината домати до Лин и камарата картофи между двете.

— Получи се нелоша реколта. Ако пренесеш картофите в избата и приключиш с консервите до мръкване, утре ще ти позволя да вземеш пикапа и брадвата.

Тази победа ще ми излезе през носа, помисли си Лин на шестия тур между градината и избата. Тя заобиколи огромния пластмасов бидон с пречистената вода и вдигна вълненото одеяло, което покриваше входа към килера. Ръцете й трепереха, но тя много внимаваше да не изпусне препълнените кофи и картофите да се натъртят. Изсипа ги до кривите рафтове, направени от циментови кубчета и дъски. Затварянето на консерви беше жежка работа, независимо дали го правиш вътре или навън, но Лин не се оплакваше, защото в замяна майка й пое събирането на водата за деня. С последни сили извлачи чугунения казан нагоре по стълбите и запали огън с кибрита, който бе прибрала от мъртвеца. Когато червената доматена маса кипна, запали още един, по-малък огън за стерилизирането на стъклените буркани.

Работата, както обикновено, уталожи страховете й. Чувството, че върши нещо, винаги надделяваше над страха от нищото. Щяха да имат зеленчуци за зимата, а ако майка й не я спреше, щяха да се снабдят и с достатъчно дърва. Оставаше да напълнят резервоара с пречистена вода, но и сега не им липсваше такава. Скоро дните щяха да се скъсят, а ветровете да станат режещо студени.

Лин нямаше нищо против студа. Зимата беше времето, когато можеше да се потопи в бленуваните книги, които през останалата част от годината лежаха недокоснати на полицата. Преди майка й използваше енциклопедии, за да я научи на разни неща за света отвъд тесните им граници, но Лин не изпитваше интерес към онова, което ги заобикаляше. Не и след като видя глобуса.

Майка й го беше изровила от тавана, докато се опитваше да я убеди, че трябва да се преместят на юг. Надяваше се илюстрацията да промени мнението й. Огромните сини полета грабнаха въображението й и тя попита защо не тръгнат към тази безкрайна водна шир, наречена океан. Майка й коленичи пред нея и хвана лицето й в ръце.

— Знам, че ти е трудно да го проумееш, но тази вода може да те разболее.

Лин дълго спори; детската й надежда отказваше да приеме факта, че толкова много синьо може да бъде нещо лошо.

— Има един прочут стих за океана — каза накрая майка й, за да прекрати спора. — „Вода, вода, отвсякъде вода, а жаден ще умре човек“ [1] Колридж, С. Балада за стария моряк. Прев. Ат. Далчев, Ал. Муратов. В: Западноевропейски поети романтици, Отечество, 1988 г. — Бел. прев. .

После Лин счупи глобуса и разби измамните обещания на парченца с брадвичката си. Сълзите, които се стичаха по лицето й, бяха солени като океана, но тя ги всмукваше жадно от устните си.

До вечерта беше приключила с консервите, а майка й излезе от бараката, която се опитваше да преустрои в пушилия, за да й помогне да пренесат бурканите в килера. После хапнаха прясна царевица до огъня и сочните зърна се пукаха в устата й, докато гризеше кочана и се наслаждаваше даже на люспите, които засядаха между зъбите й.